Другите двама бяха вождове, както можах да заключа по орловите пера, забодени във високо сплетените им коси. Следователно, изглежда, за предначертаното начинание тук се бяха събрали воините от две различни племена или от две села.
Тримата седяха в края на поляната съвсем близо до някакъв храсталак, а това ми даваше възможността да се приближа до тях дотолкова, че може би щях да успея да доловя някоя и друга дума от разговора им. Започнах предпазливо да пълзя натам и скоро се озовах тъй близо зад тях, че можех да ги докосна с ръка.
Изглежда, тъкмо в този момент разговорът им бе замрял за известно време. Мълчанието продължи няколко минути, а след това един от вождовете се обърна към ловеца, използвайки онази смесица от английски и индиански думи, с която си служат индианците, когато разговарят с бели:
— И моят бял брат е сигурен, че следващият Огнен кон носи много злато?
— Сигурен съм.
— Кой му го е казал?
— Един от мъжете, които живеят край обора на Огнения кон.
— И златото идва от страната на вайкур (Калифорния — Б. пр)?
— Да.
— Ще бъде отнесено на Великия баща на бледоликите (Президентът на Съединените щати — Б. нем. изд.), който иска да направи от него долари?
— Така е.
— Великия баща няма да получи от златото и толкова, колкото да му стигне да си направи даже една-единствена монета. Ще яздят ли на Огнения кон много мъже?
— Не знам. Но колкото и да са, моят червенокож брат със своите храбри воини ще ги победи до един.
— Воините на оглаласите ще вземат много скалпове, а техните жени и момичета ще танцуват танца на радостта. Дали ездачите на Огнения кон ще носят много неща, които могат да бъдат от полза за червенокожите мъже? Дрехи, оръжия, одеяла и други подобни предмети?
— Ще имат не само всичко това, ами и още много други неща. Но червенокожите мъже ще дадат ли на белия си брат онова, което иска той?
— Моят бял брат ще получи всичкото злато и сребро, което носи Огнения кон. Воините на оглаласите не се нуждаят от него, понеже в техните планини има нъгитс (Късчета самородно злато — Б. пр) в изобилие. Ка-во-миен, вождът на оглаласите — при тези думи той се посочи с пръст, — се запозна навремето с един умен и храбър бледолик, който казваше, че златото не е нищо друго освен «deadly dust» ((англ.) — смъртоносен прах Б. пр.), създадено от Злия дух на земята, за да прави от хората крадци и убийци.
— Този бледолик е бил голям глупак. Какво име носеше?
— Не беше глупак, а както казах — умен и храбър воин. Оглаласите се бяха събрали горе край водите на Мисури, за да вземат скалповете на група трапери, уловили на територията им много бобри. Сред траперите имаше един бледолик, когото те смятаха за смахнат, понеже бил дошъл само за да се запознае със саваната. Но в главата му се бе вселила мъдростта, а в десницата му — голяма сила. Карабината му никога не пропускаше целта, а ножът му не се боеше дори и от сивата мечка на Скалистите планини. Той искаше да даде на ловците мъдър съвет как да се отнасят към червенокожите мъже, но те му се присмяха. Затова всички те бяха избити, а скалповете им красят и до днес вигвамите на оглаласите. Понеже не изостави белите си братя сами в бедата, той победи мнозина от червенокожите мъже. Но те бяха толкоз многобройни, че го повалиха на земята, въпреки че стоеше здраво на краката си като дъба в гората, който при падането си под ударите на брадвата на дърваря смазва всичко около себе си. Той беше пленен и отведен в селата на оглаласите. Те не го убиха, защото беше храбър воин и не една девойка от нашето племе искаше да стане негова жена. Ма-ти-ру, великият вожд на оглаласите, имаше намерение да му даде вигвама на дъщеря си, иначе белият трябваше да умре. Обаче той отказа да приеме цветето на прерията, открадна коня на вожда, отмъкна си оръжията, повали на земята неколцина воини и избяга.
— Кога се случи това?
— Оттогава слънцето надви осем зими.
— И как се казваше този бял?
— Юмрукът му беше като лапата на мечка. Известно беше, че само с един удар на невъоръжената си ръка в главата на много червенокожи мъже, а и на бледолики, той ги убиваше временно. Затова белите ловци го наричаха Олд Шетърхенд.
Ка-во-миен действително разказа едно от моите по-раншни приключения. Наистина го познавах, а също и седящия до него Ма-ти-ру, които преди години ме бяха пленили. Вождът бе казал истината, но тайно в себе си не можех да не му отправя упрека, че беше попрекалил с възхвалата на способностите ми.