Ма-ти-ру, който бе мълчал досега, вдигна ръка.
— Тежко му, ако отново попадне в ръцете на червенокожите мъже! Ще бъде вързан за кола на мъчението и Ма-ти-ру ще откъсне поотделно всяко мускулче от костите му. Той уби воини на оглаласите, открадна най-хубавия кон на вожда и отблъсна сърцето на най-красивата дъщеря на саваната!
Да знаеха само двамата вождове, че онзи, по чийто адрес Ма-ти-ру сипеше такива закани, лежеше зад гърбовете им на не повече от три педи разстояние!
— Червенокожите мъже никога няма да го видят отново — обади се белият, — понеже той замина далеч отвъд Голямата вода в онази земя, където слънцето гори като жарава, където пясъчната пустиня е по-голяма от тукашната савана и където реве лъвът.
Край няколко лагерни огньове бях споменавал, че се каня да отида в Сахара. Така и бях постъпил, а ето на — сега за мое удивление научавах, че тази вест е проникнала вече дори до индианците. Изглежда, тук с Ловджийския нож бях успял да се прочуя повече, отколкото отвъд океана, в родината си, с перото.
— Той ще се завърне — настоя Ма-ти-ру. — Който е вдъхнал веднъж аромата на прерията, жадува за нея, докато Великия дух изгаси живота му.
Той имаше право. Както обитателите на планините се поболяват от копнеж по своите върхове, когато слязат в равнините, и както морякът не може да се раздели с морето, тъй и прерията привлича всеки, когото веднъж заплени. И аз наистина се бях върнал.
В този момент Ка-во-миен посочи към звездите.
— Нека моят бял брат погледне небето! Време е да тръгваме към пътеката на Огнения кон. Достатъчно ли са силни железните ръце, които моите воини отнеха от белия слуга на Огнения кон, за да разкъсат неговия път?
Този въпрос ми подсказа кой е убитият. Сигурно някакъв служител от железниците, който с инструментите си, наречени от вожда «железни ръце», е обхождал този участък, за да провери състоянието на релсите.
— Те са по-силни и от ръцете на двадесет червенокожи мъже — отговори белият.
— А умее ли моят бял брат да си служи с тях?
— Да. Нека червенокожите мъже ме последват! След един час влакът ще се появи. Но нека моите братя не забравят, че всичкото злато и сребро са за мен!
— Ма-ти-ру никога не лъже! — увери го гордо вождът и се изправи на крака. — Златото е твое, а всичко останало заедно със скалповете на бледоликите принадлежи на храбрите воини на оглаласите.
, — И ще ми дадете мулета, за да пренеса златото си, а също и мъже, които да ме закрилят по моя път, водещ отвъд река Канейдиън?
— Ще получиш мулета и воините на оглаласите ще те отведат до границата на Акстлан (Така сиусите наричат Мексико — Б. нем. изд.). А ако Огнения кон носи многобройни неща, които да харесат на Ка-во-миен и Ма-ти-ру, тогава ще те придружат още по-надалеч — чак до големия град Акстлан, където искаш да отидеш със сина си, както ни каза преди няколко дни.
В този момент вождът нададе вик и всички индианци веднага скочиха на крака. Обърнах се, за да се оттегля. Недалеч от мястото, където бях лежал, долових съвсем лек шум, сякаш над стръковете трева премина лек ветрец.
— Марк!
Едва-едва прошепнах думата и въпреки това на няколко крачки от мен за част от секундата се понадигна дребната фигурка на моя спътник.
— Чарли!
Пропълзях до него.
— Какво видя? — попитах го аз.
— Твърде малко. Онова, което и ти — индианците.
— А чу ли нещо?
— Нито дума. А ти?
— Твърде много. Но ела! Те потеглят вече, без съмнение на запад, и ние трябва да побързаме да се доберем до конете си.
Безшумно се втурнах напред, Джорокс ме последва. Достигнахме железопътната линия, покатерихме се на насипа и се прехвърлихме отвъд него. Там се спряхме.
— Марк, върви при конете, язди половин миля покрай линията и там ме чакай! — предложих аз. — Не ми се иска да изпускам из очи червенокожите, преди да съм се убедил напълно в намеренията им.
— Не мога ли аз да се заема с тази работа? Досега ти разузна толкова много неща, че би трябвало да се срамувам, като не върша нищо.
— Няма как, Марк. Моят мустанг ще ти се подчини, но може би аз няма да съм в състояние да помръдна твоята Тони от мястото й.
— В случая имаш например право, Чарли, и ето защо тръгвам.
Безухия се отдалечи изправен. Вече би било излишен труд, ако се стараехме да не оставяме следи от стъпките си. Едва що бе изчезнал в тъмнината на нощта, когато, легнал на отсамната страна на насипа, забелязах как отвъд индианците един подир друг пробягваха от едно място на друго.