Когато Тъмнокосата ми донесе обяда и попитах за състоянието на сестра й, научих, че болките й били почти изцяло минали. Доброто момиче ми поднесе толкова много месо, че не успях да го изям, а преди да си тръгне, ме погледна състрадателно с насълзени очи. Разбрах, че има да ми казва нещо, но се бои да започне да говори без моята подкана. Ето защо я окуражих:
— Моята млада сестра иска да ми съобщи нещо. Желая да го чуя.
— Поразяващата ръка не постъпи правилно — започна тя с видимо колебание.
— Защо?
— Защото не тръгна с Пида.
— Нямах основания за това.
— А може би великият бял ловец все пак имаше основания. Достойно е да се умре без стон на кола на мъчението, обаче Тъмнокосата мисли, че е още по-хубаво да се живее достойно.
— Разбира се, но нали трябваше пак да се върна като пленник и въпреки всичко да умра.
— Пида бе принуден да постави това условие, но може би щеше да стане иначе. Навярно по време на ездата щеше да разреши на Поразяващата ръка да бъде негов приятел и брат и да изпуши с него лулата на мира.
— А един приятел и брат, с когото си пушил калюмета, никога не се оставя да умре на кола на мъчението. Нали това искаш да кажеш?
— Да.
— Права си. Обаче имам свое собствено мнение по въпроса. Ти много би желала да остана жив, нали?
— Да — призна си тя искрено. — Нали възвърна живота на сестра ми.
— Тогава не се тревожи чак толкова за мен! Поразяващата ръка винаги знае какво прави.
Тя се загледа замислено към земята, после хвърли скришом поглед към пазачите и направи нетърпеливо движение с ръка. Разбрах я. Искаше да говори с мен за бягството ми, а не биваше. Когато отново вдигна очи към мен, аз й кимнах усмихнато.
— Погледът на моята сестра е ясен и бистър. Поразяващата ръка може да надникне чак в сърцето й. Той разбра мислите й.
— Наистина ли?
— Да, и скоро те ще станат действителност.
— Дано бъде тъй, както казваш! Тъмнокосата много ще се радва.
Този кратък разговор й облекчи сърцето и й вля нова смелост. По време на вечерята тя отиде още по-далеч. Тогава както и вчера вече горяха огньовете, но под короните на дърветата бе тъмно. Беше застанала съвсем близо до мен, понеже ми поднасяше с ножа късчетата месо. Изведнъж тя многозначително ме настъпи по крака, за да насочи вниманието ми към следващите си думи, и попита:
— Останаха само още няколко парченца, а Поразяващата ръка едва ли се е наситил. Иска ли да получи още нещо? Ще му го донеса.
Пазачите не отдадоха никакво значение на тези думи, но аз разбрах мислите й. Трябваше да й дам някакъв отговор, който, разбира се, да засяга преди всичко яденето, но при това тя искаше да спомена и предмета, от който имах нужда, за да мога да избягам.
Щеше да ми го донесе, както вече бе споменала.
— Моята сестра е много добра — отвърнах аз, — благодаря й. Обаче съм сит и имам всичко, от каквото се нуждая. Как е жената на младия вожд на кайовите?
— Болките намаляват все повече и повече, но продължава да слага вода на главата си.
— Много добре. Тя има нужда от грижи. Кой стои при нея?
— Аз.
— И тази вечер ли?
— Да.
— И през нощта трябва някой да остане при нея.
— Ще остана до сутринта.
Гласът й потрепера. Беше ме разбрала.
— До сутринта? Тогава пак ще се видим.
— Да, тогава пак ще се видим!
Тя си тръгна. На пазачите не им бе направил впечатление двусмисленият ни разговор.
При бягството си аз непременно трябваше да отида в шатрата на Пида, за да си взема нещата. След сегашния ми разговор с Тъмнокосата бях убеден, че тя щеше да бъде там и да ме очаква. Това ме радваше, но същевременно будеше в мен оправдани опасения. Ако в присъствието на двете сестри вземех оръжията си и всички други мои вещи от шатрата, без съмнение на следващото утро двете индианки щяха да бъдат посрещнати с най-тежки упреци. За да не ме издадат, трябваше да стоят тихо и кротко, докато дългът им изискваше да викат за помощ. Как ли бе възможно да се превъзмогне това раздвоение? Единствено, ако двете сестри доброволно се оставеха да ги вържа. Изчезнех ли веднъж, после можеха да крещят колкото си искат и ако ги попитаха, щяха да кажат, че внезапно съм нахлул в шатрата и съм ги вързал. Не ме тревожеше въпросът дали и сестрата на Тъмнокосата щеше да се съгласи на това. Та нали вярваше, че съм й спасил живота!