Все още не бях достигнал Рио Пекос и яздех през савана, покрита с оскъдна тревица, когато пред очите ми изникнаха двама конници, насочили се право срещу мен. Бяха индианци. Понеже бях сам, те не се поколебаха да продължат пътя си. Щом се приближихме на известно разстояние, един от тях размаха пушката си, извика името ми и се понесе в галоп към мен. Беше Ято Ка (Бързия крак — Б. нем. изд.), воин на апачите, когото познавах. Другия не го бях виждал досега. След като се поздравихме, попитах:
— Както виждам, моите братя са тръгнали на боен или ловен поход. Накъде са се отправили?
— На север, нагоре из планините Гро Вантър, за да отдадем почит пред гроба на Винету, нашия вожд — обясни ми Ято Ка.
— Значи сте чули вече, че е умрял.
— Научихме го преди няколко дни. В пуеблото край Рио Пекос се разнесоха силни вопли на скръб.
— А знаят ли моите братя, че бях заедно с него, когато умря?
— Да. Поразяващата ръка ще ни разкаже всичко и ще бъде наш предводител, когато тръгнем да отмъщаваме за смъртта на най-прочутия вожд на апачите.
— За това ще поговорим по-късно. Вие двамата не сте тръгнали сами на път, за да отидете толкова далеч на север, нали?
— Не, избързахме напред като съгледвачи, понеже кучетата-команчи са изровили бойната секира. Другите ни следват на голямо разстояние.
— Колко са воините?
— Пет пъти по десет.
— Кой ги предвожда?
— Тил Лата (Кървавата ръка — Б. нем. изд.), избран за предводител в този поход.
— Познавам го. Той е най-подходящият човек за тази цел. Забелязахте ли непознати конници?
— Един.
— Кога?
— Вчера. Беше бледолик, който ни попита къде е Тзе-шош.
Изпратихме го в пуеблото при стария Инта.
— Уф! Този човек е Сантър, убиецът на Инчу чуна и Ншо-чи.
Искам да го заловя.
— Уф, уф! — извикаха двамата, вцепенени от уплаха. — Убиецът на Инчу чуна? А ние не знаехме. Не го пленихме!
— Няма значение. Достатъчно е, че сте го видели. Не можете да продължите пътя си, ще трябва да се върнете и да ме придружите. По-късно ще ви отведа до планините Гро Вантър. Елате!
— Да, ще се върнем — съгласи се Ято Ка. — Трябва да пипнем убиеца!
След няколко часа се добрахме до Рио Пекос, прекосихме я и на отвъдния й бряг продължихме пътя си. Междувременно разказах на двамата апачи за срещата си със Сантър на Нъгит Тсил, както и другите си преживелици.
— Значи Пида, младият вожд, е тръгнал по следите на избягалия убиец? — попита Ято Ка.
— Да.
— Сам?
— Потегли подир воините, изпратени преди това от баща му, и сигурно бързо ги е настигнал.
— Знае ли Поразяващата ръка колко души наброява отрядът?
— Видях ги, когато тръгваха, и ги преброих. Бяха десет души. Значи заедно с Пида са единадесет.
— Толкова малко?
— За залавянето на един-единствен беглец единадесет воини не са малко, а даже са много.
— Уф! Воините на апачите ще изживеят голяма радост, понеже ще заловят Пида заедно с неговите воини и ще ги вържат на кола на мъчението!
— Няма да го направят — заявих аз.
— Няма ли? Искаш да кажеш, че ще ни избягат? Убиецът Сантър се отправи към нашето пуебло, а кайовите са по петите му, за да го заловят. Значи и те трябва да дойдат в пуеблото и ще ни паднат в ръцете.
— В това не се съмнявам, обаче няма да умрат на кола на мъченията.
— Защо не? Нали са наши врагове!
— Те се отнесоха с мен добре и въпреки че ме очакваше мъчителна смърт, сега Пида е мой приятел.
— Уф! — извика изненадано Ято Ка. — Поразяващата ръка си е все същият странен воин, какъвто е бил винаги. Той закриля враговете си. Но дали и Тил Лата ще се съгласи?
— Сигурно!
— Не забравяй, че той винаги е бил храбър воин, а сега стана и вожд! Този нов ранг го задължава да докаже, че е достоен за него. Не бива да проявява снизхождение към никой враг.
— А нима аз не съм също вожд на апачите?
— Да, Поразяващата ръка е вожд.
— Не станах ли вожд преди Тил Лата?
— Много лета преди него.
— Тогава той трябва да ми се подчини. Ако кайовите попаднат в ръцете му, няма да им причини никаква злина, понеже такава е моята воля.
Може би апачът щеше да възрази нещо, обаче в този момент вниманието ни беше привлечено от някаква следа, която се появяваше отляво, пресичайки реката през едно плитко място, и продължаваше по десния бряг на Рио Пекос в същата посока, в която яздехме и ние. Слязохме от конете, за да я огледаме. Хората, оставили тази диря, бяха яздили в индианска нишка, за да прикрият своя брой, което се прави само когато човек трябва да бъде предпазлив. Очевидно те знаеха, че се намират на неприятелска територия. От това си направих извода, че пред нас е дирята на Пида и неговите кайови, макар че не бях в състояние да определя броя на конниците.