— Добре. Да бъде както предлагаш ти. Но помислил ли си за времето, което ще ни е необходимо докато запалим огън с нашия пункс? Това става бавно. А не бива да правим факли, защото ще ни издадат.
— Добрият прериен ловец трябва да е подготвен за всякакви случаи. За подобни начинания съм се запасил с достатъчно количество кибритени клечки. Ето вземи!
— Браво, Чарли. Да се залавяме със стампедото, а после да вървим при нашите коне?
— Чакай, Марк, току-що ми стана ясно, че съм бил непростимо глупав. Нашите животни изобщо не са ни необходими. Тук има повече от достатъчно. Ще взема ей този кафявия.
— А пък аз червеникавия до него. Напред, режи ласата!
Така и постъпихме, промъквайки се от един кон към друг. После подпалихме храсталака зад животните и се метнахме на седлата. Отначало пламъците се издигнаха само на няколко сантиметра и все още не беше възможно да бъдат забелязани от индианците.
Можехме да се залавяме за работа, без да се боим, че светлината им ще ни издаде.
— Къде ще се срещнем пак? — попита Марк.
— По-нагоре по линията, но не пред пламъците, а между огньовете. Ясно ли е?
— Разбира се. И тъй, давай, червени дяволе!
Самото освобождение на конете от ласата ги беше възбудило. Те надушваха вече и близкия пожар. Някои от тях започнаха да се изправят на задните си крака. Всеки миг можеше да се очаква, че ще се втурнат в бяг. Подкарах моя кон вдясно навътре в прерията, галопирайки, описах дъга с радиус приблизително от около една английска миля, като пет пъти скачах на земята, за да подпалвам тревата, и в момента отново се бях озовал близо до железопътния насип, когато ми хрумна, че бяхме допуснали непростима грешка. Бяхме се поддали на мигновено внушение, без да помислим за собствените си животни.
Веднага рязко обърнах коня и препуснах в права линия към мястото, където ги бяхме оставили. Огненият кръг около нас осветяваше сега всеки предмет. Далеч навътре в саваната се чуваше тътен от копитата на бягащите коне. Наблизо проехтяха крясъци на гняв и уплаха, които можеха да излизат само от индиански гърла, а съвсем близо до вагоните на влака, под които се бяха скрили индианците, лумнаха тук-там ниски пламъци. Следователно не се бях излъгал като предположих, че червенокожите ще се опитат да се спасят, запалвайки насрещен огън. Вляво отсреща стоеше мустангът ми заедно с дългокраката Тони, и натам… действително, натам се приближаваше Марк в такъв галоп, че коремът на коня му почти докосваше земята. Очевидно в последния момент и той се беше сетил за непростимия ни пропуск.
Обаче нашите животни бяха забелязани вече и от индианците. Неколцина от тях тичаха право към тях, а двамата най-бързи се намираха само на броени крачки от тях. Затегнах ремъците на пушките, изправих се в седлото и грабнах томахока. Моят кон летеше напред с огромни скокове и аз достигнах целта едновременно с двамата червенокожи. Бяха вождовете.
— Ма-ти-ру, назад! Конете са мои!
Той извърна глава към мен и ме позна.
— Олд Шетърхенд! Умри, куче!
Ма-ти-ру светкавично измъкна ножа си. С един скок се озова на моя кон. Замахна за удар, но томахокът ми така го улучи, че той рухна на земята. Междувременно Ка-во-миен се беше метнал на гърба на моя мустанг, но без да обърне внимание, че конят е спънат.
— Ка-во-миен, преди малко ти говори за мен с белия предател, сега аз ще си поприказвам с теб!
Оглаласът разбра, че е загубен върху вързания кон, и се смъкна бързо на земята, за да изчезне зад храстите. Размахах томахока около главата си, хвърлих го и тежкото оръжие улучи украсената с орлови пера глава на червенокожия така, че и той се строполи. Скочих от коня, грабнах карабината «Хенри» и я насочих към останалите. Три изстрела повалиха трима неприятели, а после огънят се приближи вече до мен толкова, че не ми остана време да продължа сражението. Прерязах ремъците на моя мустанг и се метнах на гърба му. Кафявият кон беше вече изчезнал.
— Хей, Чарли, давай през онази пролука сред пламъците! — подвикна Марк.
Тъкмо в този момент той се приближи до мен, скочи на гърба на кобилата си направо от червеникавия жребец, който, без да забави ход, продължи да препуска, после се наведе от седлото, за да пререже ремъка на кобилата, и се понесе в галоп заедно с мен към мястото, където пламъците все още не се бяха съединили.
Успяхме да се промъкнем, завихме вляво зад огъня и се спряхме. Намирахме се точно там, където за трети път бях слизал да подпалвам тревата. Земята беше почерняла от пожара, но вече не беше гореща. Тъмна опожарена ивица земя пред нас и зад нас очертаваше моя предишен път. Но от двете страни бушуваше огнено море и разпространяваше такава горещина, която унищожаваше кислорода във въздуха, тъй че беше почти невъзможно да се диша.