Не си давахме труд да търсим следите на Сантър. Само щяхме да си загубим времето. Яздехме просто в посоката, в която някога бяхме поели с Винету, и можехме да бъдем сигурни, че през цялото време Сантър е нейде пред нас, понеже не бе възможно Инта да му е описал някакъв друг път освен този. Отклонеше ли се Сантър от него, ние само щяхме да спечелим.
Пътем не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Чак на шестнадесетия ден срещнахме един човек. Срещу нас се зададе червенокож ездач, когото познавах. Беше индианец от племето мимбреньо, който навремето ни бе снабдил с месо, мен и Винету. Той също ме позна веднага, спря коня си и зарадвано извика:
— Поразяващата ръка! Какво виждам! Ти си жив, ти не си умрял, не си мъртъв?
— Нима разправят, че съм умрял?
— Да, застрелян от сиусите!
Незабавно се досетих, че той се е срещал със Сантър.
— Кой ти каза? — попитах го.
— Един бледолик, който ни разказа по какъв начин били загинали великият Олд Шетърхенд и прочутият Винету. Нямаше как да не му повярвам, понеже той притежаваше тотема на Винету, а също и неговия свещен амулет.
— Въпреки това е лъжа, защото нали виждаш, че съм жив?
— Ами тогава навярно и Винету не е мъртъв?
— За съжаление той наистина е мъртъв. Но я ми кажи как се срещна с белия?
— В нашия лагер. Искаше да размени изморения си кон и да вземе водач за Деклил-то. Навярно това е някакво лъжливо име.
Той имаше предвид езерото, наричано от нас Шиш-ту (Черното езеро, означава същото, както н Деклил-то — Б. нем. изд.). В замяна ми предложи амулета на Винету и аз се съгласих. Размених един кон със запазени сили срещу неговия и заедно с моя син го отведохме до Шиш-ту, където той веднага разбра, че се намира на търсеното от него място.
— Измамил те е: Амулетът в тебе ли е?
— Да, ей тук е!
— Покажи ни го!
Той го измъкна от дисагите на седлото си. Пида нададе радостен вик и протегна ръка. Но мимбреньото нямаше намерение да го даде и се разгоря кратък спор, който прекратих с обяснението:
— Този амулет действително принадлежи на младия вожд на кайовите. Никога не е бил собственост на Винету.
— Сигурно се лъжеш! — не отстъпваше мимбреньото.
— Знам го много добре.
— Но само заради този скъпоценен амулет бих онзи дълъг път и дадох на бледоликия по-хубав кон!
— Нуждаел се е от добре отпочинал кон, защото е знаел, че преследвачите са зад гърба му, и ти е разказал една огромна лъжа, та да те накара да извършиш размяната.
— Ако го казваше някой друг, а не Поразяващата ръка, нямаше да повярвам. Трябва ли да се откажа от амулета?
— Да.
— Добре! Но тогава ще се върна и ще взема живота на онзи лъжец и мошеник!
— В такъв случай тръгвай с нас, защото и ние имаме същото намерение!
Мимбреньото се съгласи и потегли с нас. Когато му разяснихме накратко кой е Сантър и какви престъпления му тежаха на съвестта, той започна да съжалява двойно повече, че с размяната на конете беше помогнал на убиеца. Със своя подкрепа и водачество бе съдействувал на Сантър да спечели преднина.
Пида беше щастлив, защото си възвърна амулета съвсем непокътнат. Беше постигнал целта на пътуването си. Дали щях да мога и аз да кажа същото за себе си?
На следващия ден достигнахме езерото, обаче едва вечерта, когато вече нищо не се виждаше. Безмълвно се разположихме на лагер под дърветата, без да палим огън, за да не се издадем на Сантър. Не знаехме къде се намира в момента, защото не беше казал на мимбреньото нито дума за намеренията си, ами веднага след пристигането си го беше отпратил обратно.
Отдалечавайки се от Рио Пекос, нашия път бе пресякъл косо югозападния ъгъл на Ню Мексико и вече се намирахме в Аризона, горе-долу в онази местност, където граничат земите на хиленосите и мимбреньосите. По-голямата част от онези райони има пуст и безутешен вид. Само скали и пак скали, камънаци и пак камънаци.
Но там, където има вода, вирее богата и пищна растителност, която все пак не се разпростира много надалеч от бреговете на реките и потоците. Слънцето изгаря всичко, което не успява бързо да си набави необходимата влага. Горите се срещат рядко.
Но там, където се намирахме в момента, природата правеше изключение.
Бяхме попаднали в котловина с няколко извора. Те бяха напълнили дъното й, образувайки езеро, чиято вода изтичаше на запад, докато ние се намирахме на източния му бряг. Склоновете на котловината, покрити с гъста гора, се издигаха нависоко и придаваха на незнайно колко дълбокото езеро онези мрачни цветове, които ни бяха дали повод да го кръстим Тъмната вода, докато, както бяхме разбрали вече, мимбреньосите го наричаха Черното езеро. Северната стена на котловината бе най-високата. От нея във формата на стълб изстъпяше напред гола скала, която се издигаше от езерото право нагоре. Нейде зад нея се насъбираше водата, стичаща се от много по-високите и гористи върхове. Тя си беше издълбала улей в стълбовидната скала и от около тридесет метра височина падаше в езерото, сякаш изтичаше от чучура на огромна кана. Това беше Падащата вода, спомената в завещанието на Винету. Точно над водопада в скалата се виждаше пещера, до която навремето не успяхме да се доберем. Но по-късно Винету несъмнено беше открил достъп до нея. А още по-нагоре пък над тази пещера стърчеше горният край на скалата подобно на навес — една огромна каменна плоча, издала се в пространството без всякаква подпора. Тя се надвесваше толкова силно напред и изглеждаше тъй тежка, че човек учудено се питаше как ли все още не е рухнала в бездната.