— Но аз видях как бързо го последва с коня си сред индианците!
— Нищо не помогна. Не го зърнах повече. Може би се е хвърлил на земята и аз съм преминал с кобилата покрай него. Но ще ми падне в ръцете! Трябва да го намеря! Конете избягаха, тъй че ще можем да се ориентираме по отпечатъците от човешките стъпки.
— Трудна работа. Вярно, че следите от някой бял се различават твърде добре от дирите на червенокожия, но дали навсякъде ще има такъв терен, който изобщо да позволи различаването на човешки стъпки?
— Прав си, Чарли. Но какво друго да направя?
Бръкнах в джоба си и извадих двете торбички и книжата, намерени от мен в седлото на коня на белия.
— Може би тук ще открием някаква опорна точка — казах аз.
С тези думи отворих торбичките. Съвсем близо до нас гореше един от огньовете. Светлината му падна върху съдържанието им и в същия миг нададох вик на изненада.
— Камъни, истински скъпоценни камъни, диаманти! Марк, в ръцете си държа цяло богатство!
Откъде ли беше взел този бандит скъпоценните камъни и по какви ли пътища бяха попаднали заедно с него в дивата савана? Едно бе сигурно, едва ли се беше сдобил с тях по законен начин и мое задължение бе да издиря истинския им собственик.
— Диаманти! S’ death! — възкликна моят спътник. — В торбичките, които измъкна от кобурите на испанското седло на онзи кон? Я ми ги покажи! Аз например през целия си живот не съм имал щастието да държа в ръцете си толкова скъпоценни земни късчета.
Подадох му ги.
— Бразилски са — казах аз. — Ето, погледни ги!
— Хмм, колко странни същества са хората! Та това са само камъчета, дори не е някой истински хубав метал. Нали, Чарли?
— Въглерод, Марк, само въглерод!
— Въглерод или въглища — все ми е едно! За всички тези джунджурии не бих си дал доброто старо пушкало. Какво ще го правиш този боклук?
— Ще го предам на законния му собственик.
— Ами кой е той?
— Не знам, но навярно ще разбера, понеже такава чувствителна загуба не се понася тихомълком, ами се разгласява чрез всички вестници.
— Хи-хи-хи-хи! Тогава ще трябва утре да си купим някои вестник. Нали, Чарли?
— Може би няма да е необходимо. Възможно е да намерим някакво разяснение в тези книжа.
— В такъв случай ги прегледай например веднага!
Така и направих. Намерих две много хубави карти на Съединените щати и едно писмо без плик. То гласеше:
«Скъпи татко!
Имам нужда от теб. Ела колкото е възможно по-бързо, незабавно; независимо от това, дали ти се е удал ударът с диамантите, или не! Във всички случаи ще станем богати. В средата на март ще ме намериш в Сиера Бланка, и то там, където Рио Пеняско се влива в Рио Пекос. Останалото ще научиш устно.
Твой Патрик»
Датата над «Галвестън» беше откъсната. Следователно не можеше да се определи кога беше писано писмото. Но така или иначе то бе много важно за мен. Посочваше ми, че Сиера Бланка е истинската цел на Морган, докато самият Морган бе метнал индианските вождове, че ще се срещне със сина си в Мексико.
Прочетох на Марк тези редове.
— Behold! — каза той, щом свърших. — Вярно е, защото синът на Морган се казва например не как да е, ами Патрик, и тъкмо тези двамата ми липсват от моите десетима които трябваше да очистя. Но я ми кажи кой приток на Рио Пекос се споменаваше?
— Рио Пеняско.
— Знаеш ли го?
— Горе-долу.
— Тогава ти си човекът, който ми трябва. Искахме да отидем в Тексас и Мексико, но между другото ще можем да се поотбием малко по-надясно. Всъщност исках да отида там само защото например си мислех, че там ще открия моите хора. Но тъй като те са толкова любезни да ни кажат на кое друго място да ги търсим, бих бил цял глупак, ако ги лиша от възможността да видят Безухия с неговата Тони. Ще дойдеш ли с мен, ако утре призори не намерим никаква следа от Фред Морган?
— Разбира се. Той ми трябва и на мен, понеже от него най-сигурно мога да разбера, чии са тези скъпоценни камъни.
— Тогава прибери пак всички тези неща! Идеята ти да ги вземеш беше добра. А сега нека да видим какво правят железничарите!
Началникът на влака бе последвал съвета ми и беше поставил часови. Със съвместни усилия работниците и железничарите поправяха повредените релси. Някои от пътниците стояха наоколо и гледаха, други пък се занимаваха с труповете на убитите или поглеждаха към нас двамата, без да посмеят да смутят разговора ни. В момента, когато се изправихме, неколцина от тях се приближиха, за да ни изкажат благодарността си за нашата намеса. Те бяха по-разбрани хора от началника на влака и ни попитаха дали биха могли да дадат израз на благодарността си под формата на някакъв подарък. Помолих ги да ни разрешат да купим от тях барут, олово, тютюн, хляб и кибрит, в случай че разполагат с тези неща. Веднага всеки от тях извади нещо от своите запаси, тъй че се снабдихме с предостатъчно големи количества от желаните стоки. Не успях да накарам тези хора да приемат каквито и да било пари — отказът им бе категоричен.