А как се казва тази пустиня? Жителите на заобикалящите я земи й дават различни имена — ту английски, ту френски или испански. Но тя е известна надлъж и нашир като Ляно Естакадо (Ляно (исп.) — гола равнина. Естакадо — «размерен» с колове — Б. нем. изд.), заради забитите колове, с които се обозначават пътищата през нея…
В посока на изворите на Ред Ривър към Сиера Бланка яздеха двама мъже, чиито коне изглеждаха страшно много отпаднали. Нещастните животни бяха станали само кожа и кости, имаха клюмнал вид на птица, която ще намерят на следващото утро мъртва в кафеза, и тъй бавно влачеха безсилните си крайници, спъвайки се на всяка крачка, сякаш всеки миг щяха да рухнат на земята. Очите им бяха потъмнели, сухите им езици висяха между отпуснатите устни и въпреки палещата жега по цялото им тяло не се забелязваше нито капчица пот, нито пък по устата им каквато и да била следа от пяна, един признак, че освен кръвта, сгъстена от жаркото пустинно слънце, в телата им нямаше вече никаква друга влага.
Двата коня бяха Тони и моят мустанг и следователно ездачите едва ли можеха да бъдат други хора, освен дребосъка Марк и аз.
Вече пет дни яздехме през Ляно Естакадо, където отначало само тук-там намирахме по малко вода. Сега обаче надлъж и нашир нямаше никакви признаци на влага и аз не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, колко практично би било пренасянето на камили в тази пустиня. Дойдоха ми на ум думите на Уланд:
«Конете чувстваха се вече толкоз зле, че ездачите замалко да ги метнат на своите рамене.» («Швебише кунде» — Б. пр.) Но даже и иначе да би било възможно, в момента, не можеше и да се мисли за изпълнение на казаното в последния стих, понеже ездачите се намираха в същото безнадеждно състояние, както и техните животни.
Дребният съсухрен Марк се беше отпуснал на врата на кобилата си, сякаш някакво щастливо обстоятелство го крепеше все още на коня. Устата му беше отворена, а очите му имаха онзи втренчен, безжизнен поглед, по който можеше да се познае скорошното настъпване на пълно безразличие. Аз самият чувствувах клепачите си тежки като от олово. Устата ми бе тъй пресъхнала, сякаш всеки звук, излязъл от нея, би ми раздрал или разкъсал гърлото, а в жилите ми като че течеше разтопен метал. Имах усещането, че нямаше да измине и час и ние щяхме да се строполим от конете си, оставайки да лежим на земята в предсмъртни мъки.
— Во… да! — простена Марк.
Повдигнах глава. Какво ли да му отговорех? Предпочетох да си замълча. В този момент конят ми се препъна и застана неподвижно. Какви ли усилия не положих, но нищо не бе в състояние да го помръдне. Старата Тони незабавно последва примера му.
— Слизай! — обадих се аз, като всеки звук причиняваше болка на гласните ми струни. Имах чувството, сякаш пътят от белите ми дробове до устните бе посипан с хиляди иглички.
Смъкнах се бавно от коня, взех юздите и се заклатушках напред. Освободен от товара си, той ме последва с провлачена крачка. Марк започна да тегли поводите на своя Росинант, но очевидно бе по-изтощен и от мен. Той се олюляваше и заплашваше при всяка крачка да падне на земята. Продължихме да се влачим тъй може би около половин английска миля, докато зад гърба си чух шумна въздишка. Огледах се. Моят добър Марк лежеше на пясъка със затворени очи. Приближих се, седнах до него, но останах тих и безмълвен, понеже никакви приказки не можеха да променят положението ни.
Нима така щеше да завърши животът ни, тук ли щеше да бъде краят на моите странствувания? Помъчих се да помисля за родителите си, за моите братя и сестри у дома, в далечна Германия, помъчих се да събера мислите си за молитва — напразно, защото мозъкът ми просто вреше. Бяхме станали жертва на неприятна случайност. Преди два дни мустангът ми се беше спънал и оттогава куцаше, тъй че пътуването през Ляно ни беше отнело значително повече време от предвиденото. На всичко отгоре днес внезапно установих, че коловете, служещи за пътепоказатели, се отклоняваха от вярната посока. Следователно в случая бе приложен онзи ужасно жесток трик, който бе струвал вече живота на немалко хора.