Често от Санта Фе се спускат групи от златотърсачи и се отправят към Пасо дел Норте. Някои от тези хора, имали щастие в мините и златните находища на Калифорния, решават да се отправят на изток с плодовете на своя труд. Те са принудени да прекосят Ляно Естакадо и тъкмо тук ги дебне страшна опасност.
Хора, които не са имали късмет в мините и са изгубили желание за всяка почтена работа, пропаднали негодници, отритнати от обществото на източните щати, представители на какви ли не видове човешка поквара, се събират край Естакадо, за да издебват златотърсачите. Но тъй като последните са най-често яки и калени мъже, изпитали смелостта си стотици пъти в борба с неволята и какви ли не опасности, безспорно е твърде рисковано да се счепкаш с тях. Ето защо разбойниците, наричани стейкмани, т. е. хора, забиващи колове, или още Лешоядите на Ляно, са измислили един трик, който едва ли има равен на себе си по жестокост и пъкленост — изваждат от земята пътеуказващите колове и ги забиват в друга посока, тъй че нищо неподозиращите пътници, незапознати с местността, биват отвеждани в най-ужасните краища на пустинята и натиквани право в ръцете на смъртта. Хората загиват от жажда и глад. По този начин престъпниците с лекота присвояват имуществото на мъртъвците, а костите на стотици хора остават да се белеят под палещите лъчи на слънцето в глухата усамотеност на пустинята, докато техните близки и роднини напразно очакват завръщането на търсачите на щастие у дома и до края на живота си не научават нищо повече за участта им.
Досега бяхме следвали доверчиво коловете и едва днес към обед забелязах, че ни водеха в погрешна посока. При изтощеното си състояние не ми бе възможно да кажа кога се бяхме отклонили от вярното направление. Ето защо не бе разумно да се връщаме, още повече че в нашето положение всяка минута ни беше скъпа. Марк не бе в състояние да продължи, а и аз може би щях да се придвижа най-много една миля напред, и то ако напрегнех силите си до краен предел. Едно беше сигурно: ако някое щастливо стечение на обстоятелствата не ни се притечеше на помощ, което трябваше да стане скоро, ние се намирахме вече в гроба си, макар да бяхме все още живи.
Ето че в този миг над нас проехтя остър дрезгав крясък. Погледнах нагоре и съзрях един лешояд, вдигнал се очевидно съвсем скоро от земята, и то отнейде наблизо. Той описа над главите ни кръг, сякаш вече ни считаше за своя съвсем сигурна плячка. Несъмнено недалеч от нас се намираше някоя жертва на пустинята или на стейкманите. Огледах се наоколо, за да открия някакви следи от нея, ако имаше такива.
Въпреки че слънчевият зной и треската пълнеха кръвоносните съдове на очите ми с кръв, тъй че те ме боляха и се опитваха да откажат да ми служат, аз все пак забелязах на разстояние от около хиляда крачки няколко точки, които не можеха да бъдат нито камъни, нито пък неравности на почвата. Взех карабината «Хенри» и положих усилия да се приближа.
Не бях изминал и половината от разстоянието, когато различих три койота, а малко по-надалеч от тях и няколко лешояда. Животните седяха около някакво тяло, което не можеше да се разпознае твърде добре. Сигурно беше някакво животно или човек, във всеки случай някое живо същество, което все още не беше умряло, понеже в противен случай тези лакоми животни отдавна щяха да си поделят трупа. Същевременно присъствието на койотите ме изпълни с нова надежда, защото тези животни не могат да издържат дълго без вода и не смеят да навлизат надалече в негостоприемната пустиня. Впрочем трябваше да видя какво беше наобиколеното от тях тяло и вече повдигнах крак, за да продължа, когато ми хрумна една мисъл, която ме накара бързо да приготвя карабината си за стрелба.
Не след дълго щяхме да умрем от жажда. Наоколо нямаше вода. Но не можеше ли кръвта на тези животни поне донейде да ни подкрепи? Прицелих се, обаче моята отпадналост и треската караха дулото на карабината ми да играе с по няколко сантиметра насам-натам. Ето защо коленичих на едното си коляно, подпрях лакът на другото и вече имах опора за сигурен изстрел.
Натиснах спусъка веднъж, дваж и два койота се търкулиха на пясъка. Тази гледка ме накара да забравя изтощението си и с бързи крачки се затичах натам. Единият от койотите бе улучен в главата, но другият изстрел е бил толкова лош, че би трябвало да се срамувам от него до края на живота си, ако не се намирах в такова отпаднало състояние. В момента, когато второто животно бе скочило на крака, куршумът бе раздробил предните му два крака, тъй че сега то се въргаляше из пясъка и виеше.
Веднага извадих ножа си, прерязах на първия койот вратната артерия, прилепих устни до това място и засмуках кръвта с такава ненаситна жажда, сякаш пиех от нектара на боговете от Олимп. После взех от колана си кожената чаша, напълних я догоре и пристъпих към човека, който лежеше наблизо като умрял. Беше негър и щом погледът ми се спря на лицето му, което в момента не беше черно, а имаше някакъв мръсен тъмнопепеляв цвят, замалко щях да изпусна чашата от изненада.