— Цезар!
При този вик негърът понадигна клепачите си.
— Вода! — простена той.
Коленичих край него, повдигнах горната част на тялото му и поднесох чашата към устните му.
— Пий!
Той отвори уста, обаче пресъхналото му гърло едва-едва успяваше да преглъща и затова измина доста време, докато му налея между зъбите цялата отвратителна течност. После той отново се отпусна назад.
Вече трябваше да помисля и за Марк. Съвсем съзнателно бях използвал най-напред кръвта на убития койот; защото тя скоро щеше да се съсири, докато за ранения койот тази опасност не съществуваше.
Приближих се до другото животно. Макар че хапеше около себе си като бясно, аз го сграбчих за врата и го помъкнах към Безухия. Там го притиснах към земята тъй, че да не може да шава, доубих го и разрязах артерията му.
— Марк, ето пий!
Моят спътник лежеше на земята напълно безчувствен, обаче при тези думи се надигна.
— Да пия ли! О-о!
Грабна трескаво чашата и я изпразни на един дъх. Взех я от ръката му и я напълних отново. Марк пак я изпи.
— Кръв, пфуй…! А-а, бррр… Ама е по-хубава, отколкото човек би могъл да си помисли!
Изцедих между зъбите си малкото все още останали капки и после скочих на крака. Избягалият трети койот се беше върнал и въпреки присъствието на негъра, се беше нахвърлил върху другаря си, убит най-напред. Отново грабнах карабината си, промъкнах се по-наблизо и го застрелях. С помощта на неговата кръв чернокожият си възвърна съзнанието и отново бе в състояние да се движи.
Пътешественикът нерядко има срещи, които не могат да не изглеждат направо поразителни — едно такова чудо бе и сегашната ми среща с този негър, когото познавах много добре. Няколко дни бях гост в дома на неговия господар, бижутера Маршъл от Луисвил, и тогава обикнах верния, винаги весел чернокож слуга. Двамата сина на бижутера предприеха заедно с мен лов из планините Къмбърланд (Намират се в Тенеси — Б. нем. изд.), а после ме придружиха до Мисисипи. И двамата бяха великолепни младежи, чиято компания ми беше доставила удоволствие. Как ли бе попаднал сега Цезар в Ляно Естакадо?
— Цезар, вече по-добре ли си? — попитах го аз.
— По-добре, твърде по-добре, съвсем по-добре!
Той се изправи и изглежда, че чак сега ме позна.
— Масса, съм ли туй възможно? Масса Чарли, кой съвсем много голям ловец! О, негър Цезар съм радостен да срещне масса, понеже масса Чарли спаси масса Бърн, който иначе мъртъв, съвсем много мъртъв.
— Бърнард? Къде е той?
— О, къде съм масса Бърн? — Той се огледа и посочи на юг. — Масса Бърн сме там! О, не, не, там… или там… или там!
При тези думи той се въртеше около собствената си ос и показваше на юг, на запад, на север и на изток. Добрият Цезар сам не можеше да каже къде се намира неговият млад господар.
— Какво прави Бърнард тук в Ляно Естакадо?
— Какво правят? Цезар не знаят туй, понеже Цезар не виждат масса Бърн, кой тръгнал с всички друг масса.
— С какви хора е потеглил на път?
— Хора съм ловци, съм търговци, съм… о. Цезар не знаят всичко!
— Къде искаше да отиде?
— Към река Пекос, после във Франциско при млад масса Алън.
— Значи Алън е във Франциско?
— Масса Алън съм там, купува много голям злато за масса Маршъл. Но масса Маршъл нямат вече нужда от злато, защо масса Маршъл съм мъртъв.
— Нима мистър Маршъл е умрял? — запитах учудено, понеже по време на посещението ми бижутерът беше здрав и бодър.
— Да, ама не мъртъв от болест, а от убийство.
— Убиха ли го? — възкликнах ужасен. — Кой?
— Убиец дошли през нощта, забиват нож в гърди на масса Маршъл и вземат всичко скъпоценен камък, бижу и злато, кое принадлежало масса Маршъл. Кой бил убиец и накъде отишъл, не знаят шериф нито съд, туй знаят само детектив, масса Бърн също и Цезар.
— Кога се случи това?
— Било преди много ден, преди много седмица. Масса Бърн съм станал съвсем много беден. Масса Бърн пишат на масса Алън в Калифорн, ама не получат отговор, и затуй сега първо хванат убиец и после отидат в Калифорн, за да търсят масса Алън.
Новината, която чух току-що, бе наистина ужасна. Убийство с грабеж бе разрушило щастието на това добро семейство. Бащата бе убит, а двамата му сина бяха понесли тежки материални загуби. Бяха изчезнали най-скъпоценните им бижута, макар и навярно да не беше откраднато всичко, нито пък всичкото злато, което притежаваха, както беше казал негърът. Неговото преувеличаване бе, разбира се, напълно простимо. Неволно се сетих за диамантите, които бях отнел на Фред Морган и все още носех у себе си. Но какво ли бе накарало престъпника да напусне Луисвил и да се отправи в прерията?