— Вярно, че веднъж бях там, но това съвсем не означава, че съм мормон. Впрочем аз ви казах самата истина. А сега нека бъдем делови! Ще разрешите ли на нас двамата да се присъединим, към вас?
— Защо не? Още повече щом сте познати на мистър Маршъл. Но как така сте се осмелили само двамата да навлезете в Ляно Естакадо?
Вслушвайки се в гласа на моето недоверие, аз продължих да се преструвам на лекомислен и неопитен човек.
— За какво пък е необходима смелост? — попитах аз. — Пътят е белязан с колчета. Просто влизаш в пустинята и после щастливо си излизаш.
— Good luck ((англ.) — възклицание на изненада, учудване — Б. пр.), колко лесно ви се струва! Та нима никога досега не сте чували нещо за стейкманите?
— Що за хора са пък те?
— Ето ти на! Не ми се иска да говоря за тях, защото дяволът си няма работа, току-виж… Но едно ще ви кажа: ако двама души решат да рискуват да навлязат в Естакадо, трябва да са хора като Огнената ръка, Поразяващата ръка или Безухия, старият ловец на индианци. Но вероятно и за тях не сте чували нищо, а?
— О, напротив, но ми се струва, че ще се намерят и други храбри мъже. Колко време ще трябва да яздим още, за да излезем от Естакадо?
— Два дена.
— Все още ли се движим по верния път?
— Защо пък да не е верният?
— Защото по едно време ми се стори, сякаш коловете изведнъж се насочиха на югоизток, вместо да продължават на югозапад.
— На вас е възможно да се стори подобно нещо, но не и на опитен пътуващ търговец като мен. Познавам Естакадо като патронташа си.
Подозренията ми се засилиха. Ако Уилямс действително беше опитен, той трябваше да знае, че посоката се е променила. Реших да го поразпитам малко по-подробно.
— А защо компанията за търговия с кожи ви е изпратила толкова далеч на юг? Струва ми се, че на север се намират повече ценни кожи, отколкото тук.
— Колко сте умен само! Кожите са си кожи. Тръгнали сме на юг, за да приберем няколко хиляди кожи по време на есенното преселение на бизоните, да не говорим за това, че и тук има колкото искате сиви и черни мечки, ракуни, опосуми и други животни с ценна кожа.
— Аха! Мислех си, че на север из националните паркове и около тях можете да ги ловите много по-лесно. Впрочем като закупчици на кожи сте в изгодно положение, понеже няма защо да се боите от индианците. Разказвали са ми, че компанията за търговия с кожи използва своите закупчици същевременно като пощальони и куриери и че едно писмо било най-добрият талисман срещу враждебността на индианците. Вярно ли е това?
— Да. Вместо да се страхуваме от враждебното поведение на червенокожите, винаги можем да разчитаме на помощта им.
— Тогава и вие навярно имате подобни писма?
— Разбира се. Необходимо е само да покажа печата и всеки индианец ще ме вземе под закрилата си.
— Карате ме да ставам любопитен, сър. Я ми покажете един такъв печат!
Забелязах, че Уилямс се смути, но се опита да го скрие чрез престорен гняв.
— Никога ли не сте чували за тайната на кореспонденцията, човече? — избухна той. — Разрешено ми е да показвам печата само на индианци.
— Но аз не искам да чета съдържанието на писмото — отвърнах аз. — Освен това не мога да разбера вашия отказ. Изглежда, никога не изпадате в такова положение, когато да ви е необходимо да се легитимирате пред някой бял!
— В подобни случаи е достатъчна карабината ми. Запомнете го!
Престорих се на сплашен и замълчах, играейки добре ролята на смутен човек. Дребничкият Марк с лукаво изражение смигна, но не на мен, това би могло да го издаде, ами на… своята Тони. А аз се обърнах към Маршъл.
— Бърнард, Цезар ми каза, накъде си тръгнал и каква е целта на пътуването ти. По-късно ще трябва да ми разкажеш всичко по-подробно! Но най-напред имам един въпрос — ще продължите ли още днес пътя си, или ще останете тук на лагер?
— Разбрахме се да бивакуваме тук.
— Тогава да разседлая моя кон.
С тези думи аз станах, свалих седлото и юздите на мустанга и му дадох да изяде няколко шепи царевични зърна. Марк направи същото със своята кобила. По време на тези занимания избягвахме да разговаряме. А не беше и необходимо, понеже и без това се разбирахме твърде добре. Когато двама ловци са живели заедно известно време, те само с погледи си разчитат мислите. Също и с Маршъл не си разменихме нито една дума тихо или потайно. Тъй измина остатъкът от деня във водене на почти изцяло безинтересни разговори. Свечери се.
— Сър, разпределете постовете! — подканих Уилямс. — Изморени сме и искаме да спим.
Той свърши тази работа и аз забелязах, че нито веднъж не състави патрулната двойка от един свой и един наш човек. Това ме накара да се замисля.