— Тогава ни върнете конете и оръжията и ни освободете! Нищо не сме ви сторили и имаме пълно право на това искане.
— Възможно. Но тъй като не мога сам да решавам съдбата ви, ще попитам първо и останалите.
Събрахме се на съвещание, на което държах преднамерено следното встъпително слово:
— Мешърс, пустинята остана зад гърба ни, а пред нас имаме плодородна земя. Наложително е да решим въпроса, дали ще останем заедно, или не. В каква посока смятате да се отправите? — обърнах се аз най-напред към търговците.
— Към Пасо дел Норте — гласеше отговорът им.
— Ние четиримата ще яздим към Санта Фе, следователно пътищата ни се разделят. Преди това трябва да решим какво ще правим с тези петима мъже.
След кратко обсъждане този важен въпрос бе решен така: пленниците щяха да бъдат освободени, и то не едва утре, а още днес. Това не беше неблагоприятно за моя план. И тъй, върнахме им имуществото и те веднага потеглиха на път. На въпроса, накъде ще се отправят, Уилямс отвърна, че щели да яздят покрай Пекос до Рио Гранде, за да ловували там бизони. Не беше изминал и половин час, откакто потеглиха, когато и търговците тръгнаха на път. Скоро и двете групи изчезнаха от погледите ни. Седяхме мълчаливо. Най-сетне Марк се обади:
— Какво ще кажеш, Чарли? — попита ме той.
— Ще кажа, че няма да отидат до Рио Гранде, ами ще ни направят засада нейде по пътя за Санта Фе.
— Well, и аз съм на същото мнение. Умно постъпи, като ги метна, че искаме да се отправим към Санта Фе. Сега се питам, дали ние ще останем например тук, или веднага ще продължим ездата.
— Предпочитам да останем. Няма как да последваме веднага онези хора, понеже те предполагат, че ще постъпим така, и ще бъдат много внимателни. А тъй като вероятно ни очаква трудно пътуване, за което конете ни все още нямат сили, ще бъде уместно да дадем възможност на нашите животни до утре да си отпочинат и да се напасат.
— Ами ако те се върнат още днес и ни нападнат? — попита Маршъл.
— В такъв случай най-сетне ще имаме причина да разговаряме с тях така, както заслужават — заявих аз. — Впрочем ще отида на разузнаване. Бърнард ще ми заеме коня си, защото моят мустанг все още куца и трябва да бъде щаден. Ще чакате тук, докато се върна, а това ще стане може би чак привечер.
С тези думи се метнах на седлото и насочих коня по дирите на заподозрените от нас хора, без да срещна никакво възражение от страна на Марк. Следите им водеха на югозапад, докато дирята на тримата търговци се отклоняваше повече в южна посока.
Поех в тръс подир мнимите закупчици на кожи. Те се бяха отдалечили в бавно темпо, обаче по-късно сигурно са ускорили своя ход, понеже измина може би около половин час, докато успея да ги зърна. Тъй като знаех, че те нямаха далекоглед, можех да ги следвам, без да ги изпускам от очи, използвайки моя бинокъл.
За мое учудване след известно време от тяхната група се отдели един ездач и се насочи право на запад. Далеч в тази посока забелязах тъмни ивици от ниски дървета и храсталак, врязващи се в прерията като полуострови. Сигурно там имаше поток или някоя река. Какво трябваше да направя? Кого да последвам? Четиримата или самотния конник? Някакво предчувствие ми подсказа, че самотният ездач има определен план, който засягаше нас. Можеше да ми е безразлично накъде отиваха другите, защото се отдалечаваха от лагера ни все повече и повече. Но ми се струваше твърде важно да разбера какво бе замислил човекът, който се беше отделил. Ето защо тръгнах подир него.
След около три четвърти час го видях да изчезва сред гъсталака.
Тогава пришпорих жребеца си в пълен галоп и описах дъга, за да не би преследваният от мен негодник да ме забележи, в случай че поискаше да се върне по същия път. Добрах се до храстите недалеч от мястото, където и той бе навлязъл между тях, но продължих да се промъквам доста по-навътре, докато се озовах пред някаква малка полянка, заобиколена наоколо от гъсталаци и покрита с много сочна трева. За моя радост установих, че оттук бликаше бистро изворче. Слязох от коня на Бърнард и го вързах така, че да има възможност да пие вода и да пасе. После и аз самият пих от чудесната прясна вода, а след това закрачих в посоката, в която несъмнено щях да се натъкна на следите на конника.
За мое удивление скоро забелязах, че оттук са яздили много конници и че това направо бе истинска пътека, която очевидно често се използуваше. Не рискувах да изляза на нея. Не беше изключено да е охранявана, а в такъв случай всеки миг можех да очаквам някой куршум. Запромъквах се през храсталаците успоредно на пътеката, докато след известно време бях предупреден от силно конско пръхтене.