Тъкмо се канех да завия покрай един храст, за да видя къде се намираше конят, обърнал вниманието ми върху себе си, когато мигновено се отдръпнах назад, понеже точно пред мен лежеше някакъв човек, прикрил главата си между клонките така, че да има възможност добре да наблюдава пътеката, но сам да остане незабелязан от минаващите по нея хора. Несъмнено това бе предполагаемият пост, а от неговото присъствие със сигурност можеше да се заключи, че наблизо имаше цяла банда разбойници.
Човекът не ме беше видял, нито чул. Промъкнах се няколко крачки назад, за да заобиколя поста. И това ми се удаде тъй добре, че след около пет минути вече бях успял да разузная цялата близка околност.
Пътеката излизаше на голяма обширна поляна, в центъра на която растяха гъсти храсталаци във формата на окръжност и тъй бяха преплетени с див хмел, че погледът не можеше да проникне между тях. Пръхтенето се беше разнесло от този храсталак. Започнах да се прокрадвам по края на поляната, за да видя дали нямаше да забележа някаква пролука в гъсталака. Безрезултатно. Сигурно имаше такава, но беше прикрита, понеже тъкмо в този миг се разнесе човешки глас, а след него и още един, което издаваше присъствието на хора.
Дали да рискувам да се промъкна дотам? Беше опасно, но въпреки това реших да опитам. С няколко бързи скока се стрелнах през поляната, и то на такова място, където постът не можеше да ме забележи, защото между мене и него се простираха храсти. Дотам, докъдето имах възможност да обиколя, без да бъда забелязан. храсталакът беше толкова гъст, че погледът ми не успяваше да проникне през него. Имаше само едно-единствено място, ниско долу, почти до самите корени, което ми позволи да провра тялото си, притискайки се плътно до земята. Придвижвах се бавно, но все пак успях да се вмъкна и установих, че по-рано без съмнение тези храсталаци са образували плътна маса, но после в средата са били изсечени, тъй че да се оформи свободно пространство с диаметър от около двадесетина метра, една полянка, която благодарение на плътната стена от зеленина оставаше напълно скрита за околния свят. На едната й страна съзрях не по-малко от осемнадесет коня, навързани нагъсто един до друг. А съвсем близо до моето скривалище на земята седяха или лежаха седемнадесет мъже. Останалото място бе заето с купчини от най-различни предмети, покрити с бизонски кожи. Имах впечатлението, че се намирам пред разбойнически лагер, в който бе струпано всичко, отнето от нападнатите и избити хора.
Тъкмо в този момент един от мъжете говореше на останалите. Беше Уилямс, в когото разпознах конника, отделил се от другите четирима. Можех да разбирам добре всичко, каквото обсъждаха.
— Единият от тях трябва да ни е подслушвал, защото изведнъж ме удари с юмрук по главата така, че се стоварих като пън…
— Подслушвали са те? — попита строго един от мъжете, облечен в твърде хубави мексикански дрехи. — Тогава си некадърник, който не може повече да ни бъде от полза. Как е възможно да се оставиш да те подслушват, и то в Естакадо, където човек няма къде да се скрие!
— Капитане, не прекалявай! — обади се Уилямс. — Ако знаеше за кого става въпрос, щеше да признаеш, че и ти самият не ще се чувствуваш в безопасност, щом той е наблизо.
— Аз ли? Да ти пронижа ли главата с куршум? Не само че те е подслушвал, ами дори те е прострял на земята, прострял те е с юмручен удар като някое дете, като някой мекушав страхливец!
Лицето на Уилямс се наля с кръв.
— Капитане, знаеш, че не съм страхливец. Онзи, който ме повали, ще прати и теб на земята с един-единствен удар.
Капитанът гръмко се изсмя. После направи небрежно движение с ръка:
— Продължавай разказа си!
— Той просна на земята в безсъзнание и Патрик, който временно се беше прекръстил на Мъркрофт.
— И Патрик ли? С неговия волски череп? Ами после?
Уилямс разказа случилото се до онзи момент, когато освободихме пленниците.
— Caraja — проклятие, негоднико, ще те застрелям като куче! — започна да го ругае капитанът. — Оставя се дръвникът да го повалят на земята с един удар и да го пленят заедно с четирима от най-добрите ми хора също като някое хлапе, което няма никаква сила и смелост и никога не се е отделяло от фустата на майка си! И всичко това го позволява на двама мерзавци, довлекли се кой знае откъде.
— Bless my soul ((англ.) — Бога ми, за бога! — Б, пр.), капитане! — изръмжа Уилямс. — Знаеш ли кои бяха онези двамата? Единият, дето му викаха Чарли, и другият, към когото отначало всички се обръщаха с името Марк Джорокс? Ако сега двамата влязат тук сами с пушки в ръка и поразхлабени ножове в поясите, то сред нас ще се намерят някои хора, които няма да знаят много точно дали не ще е по-добре да се предадат, отколкото да се съпротивляват. Двамата бяха Поразяващата ръка и Безухия.