— Двамината с орлови пера в косите са вождове, нали? — осведоми се Бърнард.
— Да.
— Чувал съм, че предводителите винаги яздели бели коне. Така ли е?
— Бели коне? Хи-хи-хи-хи! — Марк се закиска развеселен.
— Неправилно са те осведомили, Бърнард — обадих се аз. — Отвъд океана, на стария континент, има случаи, когато този или онзи пълководец яхва своя любим бял кон, обаче тук не е така.
Индианецът изобщо не обича конете със светъл цвят и ако още по време на лов белият жребец му е безполезен, понеже цветът му прогонва дивеча, то по време на боен поход той пък съвсем никаква работа не може да му свърши. Само през зимата, когато белият цвят на фона на снега служи за маскировка, е възможно някой да възседне бял кон по време на поход и в такъв случай ездачът си слага бяла наметка. Самият аз съм го правил веднъж на север край Норт Парк, и то доста успешно.
Междувременно всички коне на червенокожите бяха навлезли във водата и въпреки че на това място Пекос имаше силен пад, животните се стараеха толкова много, че когато се добраха до отвъдния бряг, течението ги беше отклонило само на няколко метра. Сега околността отново бе претърсена и след това колоната потегли надолу по течението.
Вече можехме да си отдъхнем с облекчение, понеже опасността не бе никак малка за нас. Марк погали врата на кобилата си.
— Какво ще кажеш, добра ми Тони, ако на червенокожите днес бе хрумнало да ми отрежат ушите, а на теб пък опашката?… Ах, да, та това е направено вече преди доста време! — прекъсна се той сам с лукава усмивка и после се обърна към мен: — Но, Чарли, какво ли ще стане например с Патрик? Защото те непременно ще забележат неговата диря!
— Няма да му сторят нищо лошо — намеси се Хоблин.
— Няма ли? Защо?
— Защото го познават. Това са команчи от племето на ракуросите, с които той и капитанът пушиха лулата на мира, понеже им продадохме голяма част от нашата плячка.
— Лошо, тъй като е твърде възможно да се съюзи с тях срещу нас.
— Ще трябва да изчакаме и да видим, Марк — утеших го аз. — Патрик ще внимава много да не би червенокожите да влязат в долината заедно с него! Учтивостта изисква да остане при тях най-много няколко часа, за да изпуши калюмета с вождовете. После пак ще може да прави каквото си иска.
Пристъпих до края на гората и проврях глава между клоните, за да погледна подир индианците. Бяха вече изчезнали зад следващия завой на реката и планинския склон. Преди да се обърна, погледът ми неволно се отправи нагоре по течението и… бързо скрих главата си зад клоните. Марк забеляза това чевръсто, почти припряно движение и попита:
— Какво има? Да не се задават индианци и отгоре?
— Да, както изглежда. Поне един се е спрял ей там, отвъд реката, където е изходът на по-горната клисура.
Далекогледът се намираше все още до Безухия. Той го вдигна пред очите си.
— Zounds, вярно! Ама е само един, освен ако няма и други зад него.
Той продължи да се взира и изведнъж рязко вдигна глава.
— Но какво виждам! Та този например е апач!
— Апач ли?
— Да. Дългата му коса е спусната свободно надолу. Стига му чак под плещите. Ето че насочва коня си към водата.
— Подай ми бинокъла!
Марк протегна ръка, но за съжаление не успях нищо повече да видя, тъй като човекът се намираше вече в реката и едно възвишение на отсамния бряг го скри от погледа ми.
— Чарли, знаеш ли как стоят нещата? — попита ме Безухия.
— Апачите преследват нищо неподозиращите команчи и са изпратили напред съгледвач, за да ги държат постоянно под око. Той си върши работата дяволски умно, защото не е следвал точно дирите им, ами е преминал планините, навлизайки в следващата, по-високо разположена клисура. Отдръпнете се назад, понеже червенокожите имат остро зрение! Апачът ще премине оттук във всички случаи, ето защо сложете длан върху ноздрите на конете си. Те са привикнали да пръхтят, когато близо до тях се появи индианец. Е, вярно е, че моята Тони има малко повече пипе в главата. А сега тихо!
Ние не можехме да следим приближаването на апача, понеже се намирахме зад един завой на долината, обаче едва-що бяха изминали пет минути от последните думи на Безухия и ето че доловихме тропота от копитата на индианския кон.
Другите се бяха оттеглили, но аз останах да лежа в края на гората зад един доста гъст храсталак. Разузнавачът се приближаваше бавно, като оглеждаше земята. Дали не беше забелязал вече няколко смачкани стръкчета трева или пък някаква друга следа? Сигурно беше така, защото в този момент той се спря точно срещу мен и отправи поглед към боровите иглички, които бях нахвърлял там преди малко. Само за един миг той се намери на земята с томахок в ръка, тъй като бе надушил нещо подозрително. Обаче също тъй бързо както червенокожият бе скочил от коня, и аз се проврях през храсталаците и се завтекох към него. Мускулестата му ръка се вдигна, за да нанесе страшен удар.