След тези думи той се обърна към мен.
— Мъжът би трябвало да говори с юмрука си. Но нека моят брат Шарли ми разкаже какво мисли да прави с мъжете, които са заедно с него!
Разказах му накратко, но точно за събитията, довели ни до Рио Пекос. Той внимателно ме изслуша, после известно време гледа втренчено в земята. След като издуха и последното облаче дим от лулата си, той стана и отново окачи калюмета около врата си.
— Нека моите бели братя ме последват!
Апачът улови юздите на коня си, изведе го на открито и го възседна. Застанах от едната му страна и продължихме пътя си с бърза езда. Той препускаше на кафяв едрококалест кон, който ми беше познат от по-рано. Когато Винету тръгваше на разузнаване и не искаше да излага на опасности врания си жребец Илчи, той обичаше да взима това животно. По външния си вид то напълно приличаше на някоя изнемощяла гальотаджийска кранта и само някой познавач като Винету можеше да се реши да го използва за ездитен кон. Белите му дробове бяха здрави като ковашки мехове, беше неуморим, с голяма крачка, спокоен тръс и великолепен галоп. По ум и интелигентност в никой случай не отстъпваше на кобилата на Марк, а с твърдите си и остри копита неведнъж бе обръщал в бяг опасния сив вълк, та даже и пумата.
Когато достигнахме следите на команчите, разбрахме, че несъмнено отрядът им се е чувствувал в пълна безопасност, понеже не си бяха правили труда да заличават дирите си. Продължихме да яздим около час, като спирахме пред всеки завой на пътя, за да оглеждаме внимателно намиращата се зад него отсечка. Тъкмо отново бяхме достигнали един врязал се напред ъгъл от гората и се канехме да го заобиколим, когато Винету изведнъж рязко дръпна коня си назад. Докато с лявата си ръка ни направи знак да мълчим и да бъдем предпазливи, с десницата си той посочи право напред. Протегнах врат и напрегнах зрението си, но не забелязах абсолютно нищо.
Винету окачи карабината си на седлото, слезе от коня, извади ножа си и без да каже нито дума, изчезна между дърветата.
— Какво ли може да има, Чарли? — попита Марк.
— Не знам. Забелязал е нещо подозрително и отиде да разбере какво е то. Това си личеше от поведението му и ето защо той не счете за необходимо да проговори. Трябва да чакаме тук зад дърветата, докато се завърне, или пък ни даде някакъв знак.
— Масса, о-о, а-а, масса съм чул? — прекъсна Цезар краткия ни разговор.
— Какво?
— Извикал някакво животно!
— Къде?
— Там зад тез дървета!
Погледнах останалите въпросително, обаче никой не бе чул нищо. Все пак не беше изключено негърът да има право.
И ето че в този миг се разнесе (и всички ясно го чухме) викът на присмехулник. Всеки друг би взел тези звуци наистина за гласа на този малък весел приятел, но аз знаех, че те идваха от устата на апача, понеже често бяхме използвали този вик по време на нашите предишни скитания.
— Присмехулник тук! — обади се Марк. — Ще ми се например да знам къде ли не се среща тази птица!
— Тази птица виждаш и чуваш днес за първи път — поучих го аз. — Това е Винету, който ни вика. Напред, ей къде е застанал в края на гората!
Хванах поводите на коня на апача и останалите ме последваха. Винету бе застанал на стотина метра в края на леса, но щом видя, че последвахме неговия зов, той отново изчезна в гъсталака. Когато се озовахме на това място, аз скочих на земята и навлязох между дърветата. Там ме очакваше апачът, а в краката му лежеше млад мъж, вързан със собствения му колан. Той тихо стенеше и изпълненият му със страх поглед бе прикован във Винету.
— Страхливец!
Апачът произнесе само тази дума, а после презрително се извърна. Пленникът беше бял. Щом ме забеляза, лицето му малко се проясни. Може би бе придобил известна надежда, тъй като аз бях от неговата раса. Тази надежда укрепна още повече, когато се приближи и Марк.
— Един бял! — възкликна Марк. — Защо моят червенокож брат се отнася към него като към неприятел?
— Зъл поглед! — отвърна кратко Винету. Ето че зад нас се разнесе силен вик и когато се обърнах, видях, че Маршъл оглеждаше пленника с неописуем израз на лицето.
— Хоулфърт! За бога, как попадна тук?
— Маршъл! Мистър Маршъл! — заекна смаяно човекът. Значи той беше Хоулфърт, някогашният служител на Маршълови, съдружникът на братята Морган.