За две минути тази работа бе свършена. Само Винету и аз останахме малко по-напред, откъдето ни бе възможно да наблюдаваме приближаващите се хора, без да бъдем забелязани от тях.
Ето че те бяха вече съвсем наблизо и сигурно щяха да се появят иззад завоя, ако тъкмо в този миг команчите не бяха надали такива бойни крясъци, които приличаха на рева на диви зверове. Двамата конници се стъписаха, слязоха на земята, надникнаха внимателно иззад завоя и после отведоха конете си до мястото, където бяха стояли нашите животни. Оттеглихме се при спътниците си.
Почти зад самите гърбове на новодошлите се издигаха съвсем близо един до друг два клена. Успях да се промъкна до тях, за да подслушам полувисокия разговор на двамата мъже, които бяха седнали на земята.
— Команчите са — обади се капитанът. — Значи няма защо да се страхуваме от тях. Само трябва преди всичко да разберем кои са двамата бели.
— Твърде далече са. Няма как да ги разпознаем.
— Би могло да се ориентираме по облеклото им. Този, дето е седнал по-напред, не го познавам, а пък вождовете закриват другия.
— Капитане, я погледни от четирите коне онзи златистия! Опашката му е подрязана, а това е много рядко срещано из саваната и планините. Какво ще кажеш?
— Caraia, това е конят на лейтенанта!
— И аз тъй мисля. Значи вторият бял не може да е никой друг освен той.
— Правилно! Ето сега се навежда напред. Виждаш ли пъстрото cepane ((исп.) — шарп, вид шал, носен от мексиканците — Б. пр.)? Той е. Какво да правим?
— Да знаех само какви ти са всъщност плановете спрямо него, тогава може би щях да знам какво да ти кажа.
— Сега вече наистина става необходимо да говоря открито с тебе. В тази местност закопах най-скъпоценното от нашите съкровища. Не искам да го съхранявам повече в скривалището ни, понеже сред нас има неколцина, на които не мога да се доверя. Никой освен мен и лейтенанта не знае мястото, където са закопани тези неща. Той очакваше да дойде баща му и вместо да го повика в лагера ни, си уреди среща с него тук, край Рио Пекос. Това събуди у мен подозрения и тъй като след последната езда през Естакадо се насочи право насам, без преди това да се отбие при мен, аз бях убеден, че има намерение да ни отмъкне съкровището. Патрик се е срещнал с индианците случайно. Въпросът е дали веднага да отидем при тях и да го накажем, или да тръгнем по петите му и да го заловим на местопрестъплението.
— Второто предложение е несъмнено по-добро. Ако сега отидем при него, няма да ни е възможно да докажем, че е имал пъклени намерения. Просто ще твърди, че е дошъл тук, за да вземе баща си, а после един господ знае какви пътища би могъл да намери, за да се добере до целта си. Ние сме двамина и той заедно с баща си са също двама, а на индианците човек не може да разчита със сигурност.
Кончес полагаше явни усилия да накара капитана да се откаже от първия си план. Сигурно за него бе много важно да научи къде е скрито съкровището.
— Прав си — кимна капитанът. — Ракуросите са тръгнали на боен поход и няма да се бавят тук дълго. Тогава сигурно и Патрик веднага ще потегли на път. Той ще трябва да язди още доста дълго, преди да може да свие настрани, обаче аз знам един по-къс път, по който ще стигнем преди него. Сигурно е, че няма да получи нищо, ако… ако изобщо съкровището е все още там.
— Ако е все още там? Та кой ли ще го е взел, след като само вие двамата знаете за скривалището?
— Хмм… Безухия и Поразяващата ръка, на които дължим и нашето последно голямо поражение.
— Те ли? Ами как ще са узнали тайната?
— По един много прост начин. Реших да изпратя Хоблин подир лейтенанта и бях толкова непредпазлив да му дам съответните указания. Но той изчезна безследно и аз не мога да се отърся от мисълта, че е попаднал в ръцете на ловците и за да си спаси живота, е преминал на тяхна страна.
— Хмм, тогава може би най-добре би било, ако…
— Е, какво ако?
— … ако се обърнем към команчите.
— И да им открием тайната си, те да ни отнемат съкровището? Не. Впрочем имаме време да обмислим нещата, понеже както виждам команчите изваждат своите торби с хранителни припаси. И ние можем да похапнем. Донеси месото!
Ако Кончес станеше, за да отиде при конете, щеше непременно да ме види. Ето защо запълзях назад колкото можех по-бързо и наистина, ако се бях забавил само още секунда-две, щях да бъда открит.
Разказах на спътниците си какво бях подслушал.
— А например нищо ли не казаха за тримата мними закупчици на ценни кожи, които тръгнаха след търговците заедно с лейтенанта? — попита Марк. — Та нали един от тях би трябвало да е при Патрик.