— Нищо не казаха. Може би го е убил, за да не му пречи. Ами какво ще правим с тези двама бандити?
— Ще ги оставим спокойно да си вървят по пътя, Чарли.
Винету поклати глава.
— Нека моите бели братя не забравят, че имат само един скалп за губене!
— Та кой ли ще ни го вземе? — възрази Марк.
— Воините на ракуросите.
— Няма да успеят. И изобщо скоро ще се изпарят, понеже са тръгнали по пътеката на войната.
— Моят бял брат е умен ловец и храбър воин, обаче не знае пътищата на команчите. Преди червенокожите мъже да се промъкнат към вигвамите на апачите, те ще се отправят към гроба на своя вожд Чу-га-хат (Тъмния дим — Б. нем. изд.) в планините, както правят всяка година в деня, в който вождът им бе убит от Винету.
Сега изведнъж се изясни защо Винету преследваше този отряд команчи.
— Все едно — обади се Марк. — Щом са тръгнали с такава цел, хич няма да ги е еня например за нас и за стейкманите.
— И аз не бих искал ненужно да цапам ръцете си с кръв — подкрепих Безухия.
— Нека моите бели братя постъпят както намерят за добре — каза апачът. — Те щадят врага, който е грабил и убивал, и в замяна на това ще дадат собствената си кръв. Апачът каза. Хау!
Съжалявах, че трябваше да му се противопоставя, но днес бе пролята вече кръвта на един човек и цялото ми същество се бунтуваше срещу мисълта да насоча оръжието си даже срещу убийци, щом не го изискваше законната самоотбрана.
Все още бях потънал в тези мисли, когато откъм лагера на команчите проехтяха викове, по които можеше да се съди за някакво непредвидено събитие. Забелязахме, че те привлякоха и вниманието на капитана и на неговия спътник и аз се запромъквах внимателно през гората, описвайки дъга, за да науча причината за това вълнение.
Щом достигнах едно място, което ми предлагаше добра видимост, аз съзрях гъста тълпа от команчите, струпана на брега на реката. Разглеждаха някакъв предмет, който не можех да различа. След известно време отново го хвърлиха в Пекос и воините образуваха кръг около вождовете и двамата бели. Върнах се при моите спътници.
— Какво е станало? — попита Бърнард.
— Намерили са нещо в реката, не е изключено даже да е трупът на Хоулфърт.
Винету наостри уши. Ако предположението ми излезеше вярно, то нашето присъствие бе вече издадено!
— Мисли ли моят бял брат, че един мъртвец може да бъде отнесен от реката за толкова кратко време на такова разстояние?
— При определени обстоятелства, да. В тази местност Пекос е дълбока и буйна, а бреговете й са гладки, така че не е лесно какъвто и да било предмет да заседне някъде.
Винету стана, без да продума, и изчезна наляво нагоре между дърветата. Знаех намерението му. Сигурно отиваше под прикритието на гората нагоре по течението на реката до някое място, където вече никой не можеше да го види, а оттам щеше да влезе във водата, да доплува до лагера на команчите и да разбере какъв е бил онзи предмет, привлякъл вниманието им.
Въпреки че апачът бе най-превъзходният плувец, все пак трябваше да си призная, че неговото начинание не беше безопасно. Първо, капитанът и Кончес, тласкани от същото любопитство, можеше да се отправят към реката. Второ, което бе доста вероятно, възможно бе у команчите да се е събудило подозрение и да са стигнали до извода, че несъмнено наоколо има някой, който е застрелял този човек, и то неотдавна, ако се съди по състоянието на трупа. В подобен случай бе близко до ума предположението, че потеглянето им бе само «криеница» и че ще се завърнат, за да се убедят в истинското положение на нещата. Ако по време на война съществува твърдото правило да не оставяш зад себе си незавладяна или поне необсадена крепост, то в Дивия Запад е също много опасно да не знаеш точно какви хора се намират зад гърба ти.
Разстоянието, което Винету трябваше да преплува отначало надолу, а после пак нагоре по реката, беше може би около половин миля. Като добър плувец за тази цел му бе необходим най-много половин час, като в това време влизаха и десетина минути за изминаването на пътя по суша. Обаче не беше изтекъл и четвърт час, когато капитанът и неговият спътник потеглиха.
Случи се онова, което бях предполагал — те яздиха до мястото, където доскоро бе лагерът на команчите, а после се отправиха към реката. Сега вече трябваше на всяка цена да закрилям Винету, и то без да им позволя да ме забележат. Той сигурно бе оставил дрехите и оръжията си на брега, там, където бе влязъл във водата, взимайки със себе си вероятно само своя нож. Грабнах карабината «Хенри».
— Останете тук!