— Готово, Дъглас, ще я поставяме.
В гаража намериха, изтупаха и изнесоха навън люлката за тихите нощни летни празненства, люлеещата се пейка, която дядо им окачи за халките в тавана на верандата.
Понеже беше по-лек, Дъглас пръв опита люлката. Миг след него дядо им страхливо отпусна първожреческата си снага до момчето. И усмихнати един на друг, кимайки си леко, те се залюляха безшумно напред-назад, напред-назад.
След десет минути баба им се появи с кофа и метла, да измете и да измие верандата. Измъкнаха от къщата още столове — люлеещи се, с прави облегалки, всякакви.
— Винаги предпочитам да се изнасям вън в началото ма лятото — заяви дядо им, — преди да са се завъдили комарите.
Към седем, ако стоиш отвънка пред прозореца на трапезарията и се ослушваш, дочуваш как столове се отдръпват със скърцане от масите, как някой някъде почуква по жълтите клавиши на старо пиано. Драскат се кибрити, първите мръсни чинии гъргорят в сапунената пяна и потракват на полиците, някъде отвъд приглушено засвирва грамофон. А после, когато вечерта смени часа, в дом след дом по здрачните улици, под огромните дъбове и брястове, хората започват да излизат на заветните веранди, също като човечетата от барометрите, които ни показват какво ще бъде времето.
Първо чичо им Бърт, след него обикновено дядо им, след дядо им баща им и някой от братовчедите — мъжете излизаха първи в сладостния здрач, обвити от тютюнев дим, оставили жените оттатък, в охлаждащата се вече кухня да приказват и да възстановяват реда в своето царство. Под козирката на верандата бръмваха мъжките гласове. Нозете се вдигаха на парапета, момчетата наклякваха по изтърканите стъпала или накацваха по парапета на верандата, откъдето по някое време на вечерта или момче, или саксия се изтърсваше непременно долу.
Накрая, подобно привидения, мярнали се за миг през мрежата на вратата, вън се появяваха баба им, прабаба им и майка им, а мъжете се размърдваха, отместваха се и им сторваха място. Жените носеха различни ветрила: сгънати вестници, бамбукови метлички или напарфюмирани носни кърпи, за да раздвижват въздуха покрай лицата си, докато си приказват.
На другия ден никой не беше в състояние да си припомни нищо от онова, което се беше казало предишната вечер. Все едно беше за какво си говореха възрастните; важното беше гласовете им да се носят над нежната папрат, оградила верандата от трите й страни, важното беше тъмата да изпълва града като черна вода, изливана над къщите, а пурите да мъждукат сред напева на безкрайните разговори. Женските приказки се носеха на вълни и дразнеха първите комари, които яростно се виеха във въздуха. Гласовете на мъжете попиваха в гредите на старата къща; стигаше ти да замижиш, да сложиш ухо на дървения под и ето ти мъжките гласове — те тътнат като далечно политическо земетресение, неспирно, постоянно, с едва забележима промяна в звука.
Дъглас се просна по гръб на сухия дъсчен под на верандата, блажен и успокояван от тези гласове, които щяха да бъбрят до безкрай, да заливат с пороя на думите отпуснатото му тяло, затворените му очи, сънливия му слух во веки веков. Люлеещите се столове пееха като щурци, щурците скърцаха като люлеещи се столове, а пък в обраслото, с мъх буре под капчука до трапезарията вече се въдеше новото поколение от комари, вечната тема за разговори през безкрайните идващи нощи на лятото.
Да се седи на лятната нощна веранда беше дотолкова приятно, безгрижно и спокойно, че човек не усещаше насита. Това беше един от обредите, които бяха истински и вечни; припалването на лулите, бледи ръце, които движат куките за плетене в здрача, похапването на увитите в станиол, заледени плодови торти, влизането и излизането на всички тези хора. Защото по някое време на вечерта всичко живо се извървяше от тука; съседите от долната страна, хората от отсрещната къща; мис Фърн и мис Робърта, които прошумяваха в своя електрически автомобил, качваха Том или Дъглас за едно кръгче около квартала, а сетне влизаха за малко и сядаха да поохладят сгорещените си лица; или пък мистър Джоунъс, вехтошарят, скрил коня и фургона си в уличката и зареден до пръсване с мисли, който изкачваше стъпалата с вида на човек, решен за първи път да каже онова, което всъщност повтаряше неспирно, и което някак си наистина изричаше като за Първи път. И най-накрая се появяваха децата, пръснали се навънка в мрака да доиграят последната игра на криеница или на прескочи-кобила — връщаха се задъхани, запотени, мятаха се безшумно като бумеранги по меката ливада, за да потънат пад ромона на разговорите откъм верандата, които ги смиряваха и укротяваха…