О, какво незабравимо блаженство — да лежиш в такава нощ сред уханието на папрат и треви, в нощта на шепнещите сънливи гласове, които правеха този мрак още по-сънлив. Възрастните бяха забравили, че той е там, тъй тихо, тъй безмълвно се бе сгушил Дъглас, заслушан в плановете, които те гласяха за неговите и за своите бъднини. Гласовете отекваха и се носеха заедно с лунните облачета цигарен дим, еднодневките, подобно оживели ябълкови цветове, почукваха лекичко по далечните улични лампи и гласовете отлитаха към идните години…
Тази вечер пред магазинчето за пури мъжете пак се бяха събрали да изгарят дирижабли, да потопяват бойни кораби, да взривяват заводи за динамит — с две думи, да се омайват от вкуса на онази бактерия, скрита в сбръчканите им уста, която в скоро време щеше да ги простре в гроба. Облаците на изтреблението изригваха и се носеха с дима от пурите им край един притеснен човек, който стоеше, вслушан в шума от погребалните лопати и ехото на прощалното „Всичко е пепел, всичко е пръст“. Този човечец беше Лио Ауфман, градският златар, който накрая ококори големите си тъмни, воднисти очи, вдигна детските си ръчици и смаян, викна:
— Млъкнете! В името на бога, махнете се от тези гробища!
— Колко си прав, Лио — възкликна дядо Споулдинг, тръгнал на вечерна разходка с внуците си Дъглас и Том. — Но знаеш ли, Лио, ти и единствено ти ще ги оправиш тези прокобници. Я хайде да измислиш нещо, което да направи бъдещето по-светло, по-привлекателно, по-радостно. Нали изобретяваш велосипеди, нали изобрети хитроумните уреди в увеселителния павилион, нали си нашият киномеханик, идва ти отръки!
— Точно така — обади се Дъглас. — Изобретете една Машина за щастие.
Мъжете се засмяха.
— Не, не се смейте — възкликна Лио Ауфман. — За какво са досегашните машини? Да разплакват човека! Така е! Щом човек и машина са готови да се разберат — хоп, някой прибави по някое винтче, самолетите пускат отгоре ни бомби, автомобилите ни хвърлят в пропастите. Какво смешно има в молбата на момчето? Нищо, нищо…
Гласът му заглъхна, когато Лио се запъти към бордюра на тротоара, за да погали велосипеда си, сякаш бе живо същество.
— И какво ще загубя? — мърмореше си той. — Малко кожа, изтъркана от пръстите, малко метал и малко сън. Ще я направя, ще видите!
— Слушай, Лио — викна подире му дядо им, — не сме искали…
Ала Лио Ауфман беше вече далеч, той въртеше педалите в топлата лятна привечер, а гласът му се носеше към тях: „Ще я направя…“
— Да знаете — промълви Том с благоговение, — че той наистина ще я направи!
Достатъчно беше да го погледнеш как върти педалите по здрачните тухлени улици, за да разбереш, че Лио Ауфман е от хората, които обичат да пътуват и с наслада да се заслушват в шумоленето на магарешките тръни сред високата трева, разклатена от жаркия летен вятър, или в съскането на жиците по нагизнатите от дъжд електрически стълбове. Беше човек, който не страдаше от безсънните си нощи, а се изпълваше с възторг при мисълта, че огромният часовник на вселената се развива или може би се навива — кой би могъл да каже? В тъмните нощи, напрегнал слух, той вярваше ту едното, ту другото…
Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото — раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?
Колелата на неговата Машина за щастие севъртяха изхвърляха златните отражения на спиците си в свода на мисълта му. Машина, която да помогне на момчетата да се преобразят от мъхеста кожичка на праскова в бодлива шипка, а на девойките — от попови лъжички в сочни праскови. А в старостта, когато нощем духът се понася над земята, защото ударите на умореното сърце не го оставят да заспи, тогава откритието му ще отвежда човека в селенията на смъртта леко, тъй неусетно, както заспиват момчетиите през ранна есен в купни от дъхаво сено…
— Татко!
Шестте му деца — Сол, Маршал, Джоузеф, Ребека, Рут и Наоми — на възраст от пет до петнайсет, изтичаха през двора, за да поемат колелото му, и се скупчиха върху му.
— Чакахме те. Има сладолед!
Докато приближаваше към входната веранда, той чувствуваше как жена му се усмихва в мрака.
Минаха пет приятни минути, в които всички ядяха, а после, вдигнал високо лъжицата с лунния на цвят сладолед, сякаш в нея бе загребана тайната на естеството, която трябваше да се вкусва предпазливо, той се обади:
— Лина? Какво ще кажеш, да се опитам ли да измайсторя една Машина за щастие?
— Нещо лошо ли е станало? — стреснато го запита тя.
Дядото поведе Дъглас и Том обратно към дома. По средата на пътя край тях профучаха като същински метеори Чарли Удман, Джон Хъф и още неколцина, а притегателната им сила беше тъй неустоима, че откъсна Дъглас от дядо му и от Том и го повлече към дерето.