— Не закъснявай, сине!
— Няма… няма… — Момчетата потънаха в здрача.
Том и дядо му извървяха останалия път в мълчание, но като завиха към къщи, Том възкликна:
— Машина за щастие — да ти хвръкне шапката!
— Не се горещи чак толкова — промърмори дядо му.
Часовникът на съда удари осем.
Часовникът на съда удари девет, ставаше късно, беше нощ на тази малка уличка, в един малък град, в един голям щат на един обширен континент, върху една планета Земя, която се търкаляше надолу в бездната на всемира, устремена към нищото или към нещо, а Том чувствуваше всяка една миля от това безкрайно падане. Той седеше пред входната врата, загледан в този шеметно забързан мрак, тъй невинен на вид, сякаш стоеше като закован. Чак когато затвориш очи и си легнеш, тогава чак усещаш как Земята се върти под леглото и кара ушите ти да заглъхват от грохота на черните талази, които преливат и се разбиват о несъществуващи скали.
Замириса му на дъжд. Майка им гладеше и от старо шише за кетчъп пръскаше с вода пресъхналото пране, натрупано зад гърба му.
Имаше само един отворен магазин, оттатък, в съседния квартал — магазинът на мисиз Сингър.
Най-сетне, почти когато дойде време мисиз Сингър да затваря, майка му се смили и му каза:
— Тичай да купиш половин кило сладолед, но й кажи добре да го натъпче.
Той помоли да купи и една топка шоколадов, защото не обичаше ваниления, и майка му разреши. Стиснал парите, Том хукна бос по топлия вечерен циментов тротоар, под ябълките и дъбовете, към магазина. Градът беше тих и далечен — чуваха се единствено щурците, които пееха в простора отвъд напечените индигови дървета, подпрели звездното небе.
Голите му пети шляпаха по тротоара. Пресече улицата и влезе при мисиз Сингър, която се движеше замислено и тананикаше някаква еврейска песен.
— Половинка сладолед, нали? — запита тя. - И топка шоколадов отгоре, така ли?
Той я загледа как вдига металическия капак, как загребва със специалната лъжица и как сгъва картонената кутия, препълнена с „топка шоколадов отгоре, така ли?“. Подаде й парите, взе хладния леден пакет и като го отърка о челото и бузите си, затупка усмихнат към къщи. Зад него светлините на магазинчето изгаснаха, остана да блещука единствена уличната лампа на ъгъла и целият град като че ли заспа.
Когато отвори мрежестата врата, намери майка си още да глади. Изглеждаше сгорещена и раздразнена, но въпреки това му се усмихна.
— Кога ще се върне татко от профсъюзното събрание? — запита Том.
— Към единайсет — единайсет и половина — отвърна майка му. Отнесе сладоледа в кухнята, отвори го. Даде му неговата топка от шоколадов, сложи малко и за себе си, а останалия прибра „за Дъглас и баща ти, като се върнат“.
Вкусваха с наслада сладоледа, сгушени в сърцевината на дълбоката и тиха лятна нощ. Майка му и той, и тази нощ, обвила цялата им малка къща на малката улица. Той облизваше всяка лъжичка, преди да загребе отново, а майка му прибра дъската за гладене, остави горещата ютия да изстива на скарата си, седна в креслото до грамофона и като вкусваше от сладоледа, въздъхна:
— Ей, какъв горещ ден беше! Земята попива жегата и нощем я изпуска. Как ще се спи, не знам.
Седяха, заслушани в нощта, която нахлуваше през всяка врата и прозорец, тласкана към тях от дълбоката тишина, защото батерията на радиото се беше изтощила, а плочите на квартета Никърбокър, песните на Ал Джонсън и на „Двете черни врани“ им бяха дошли до гуша; и тъй, Том седеше на дъсчения под и гледаше навън в черния, черен мрак, притиснал нос о мрежата на вратата с такава сила, че кожата на сплескания връх бе станала на малки тъмни квадратчета.
— Къде остана този Дъг, вече е девет и половина.
— Ще се върне — рече Том, уверен, че Дъглас ще се върне.
Когато майка му излезе да измие чиниите, той я последва. Всеки звук, всяко чукване на лъжица или на чиния се усилваше в нажежената нощ. Тихо се върнаха във всекидневната, свалиха възглавниците от дивана и с общи усилия го изтеглиха надолу, за да стане на двойно легло, каквото всъщност тайно беше. Майка му оправи завивките, разбухна възглавниците. Но когато той започна да разкопчава ризата си, тя се обади:
— Не бързай още, Том.
— Защо?
— Защото аз ти казвам.
— Какво ти е, мамо?
Майка му поседна, сетне стана, отиде до вратата и започна да вика. Той я слушаше, като повтаря: „Дъглас, Дъглас, хей, Дъ-ъ-г! Дъгла-а-а-с!“ — един, два, три пъти. Гласът й политаше навън в летния топъл мрак и не се връщаше. Ехото спеше.