Дъглас. Дъглас. Дъглас.
Дъглас!
Както седеше на пода, някаква ледена тръпка, но не сладоледена, не и зимна, нито пък от лятната жега пропълзя през Том. Той забеляза как очите на майка му търсят, примижават; как стои нерешителна и нервна. Забеляза всичките тези неща.
Тя отвори мрежестата врата. Пристъпи в мрака, слезе по стъпалата, отиде до тротоара под люляковия храст. Той се ослушваше в стъпките й.
Тя отново извика.
Тишина.
Извика още два пъти. Том стоеше в стаята. Всеки миг вече Дъглас щеше да се обади отдолу, откъм края на тясната уличка: „Ето ме, мамо, идвам си, майко. Ида-а-а!“
Но той не се обади. И в продължение на две минути Том остана като закован, вгледан в приготвеното за спане легло, в безмълвното радио, в безмълвния грамофон, в полилея с кристалните висулки, които блещукаха кротко, в килима с червените и розови завъртулки. Нарочно ритна с пръст леглото, да види дали ще го заболи. Заболя го.
Скърцайки, мрежестата врата се отвори и майка му каза:
— Тръгвай, Том. Ще се поразходим.
— Къде?
— Надолу до ъгъла. Хайде…
Той се улови за ръката й. Поеха надолу по улица „Сейнт Джеймз“. Под стъпалата му циментът беше все тъй топъл, а пък щурците пееха още по-гръмко към тъмното небе. Стигнаха до ъгъла, свиха зад, него и тръгнаха към Западното дере.
Някъде отвъд премина автомобил и фаровете; проблеснаха в далечината. Отникъде не се усещаше живот, ни светлинка, нито движение. Тук-таме назад, откъдето идваха, бледи светли квадрати показваха, че стопаните още стоят. Но повечето от домовете, притъмнели, вече спяха, в няколко от неосветените места хората стояха и си приказваха шепнешком на предните веранди. Като минаваха оттам, чуваха как проскърцва люлка.
— Да се случи и баща ти да не си е в къщи! — въздъхна майка му. Нейната голяма длан стискаше ръчицата му. — Ах, само да ми падне това момченце! Самотника пак се е върнал. Убива хора. Никой вече не е сигурен. Кой може да знае кога и къде ще се появи Самотника? Само да ми се върне тоя Дъг, тъй ще го напердаша, че ще ме запомни!
Прекосили бяха още един квартал и се намираха пред светия черен силует на германската баптистка църква на ъгъла на улица „Чепъл“ и „Глен Рок“. Зад църквата, стотина метра по-нататък, започваше дерето. Подушваше го. От него се носеше никаква смесена миризма на канал, на гнили листи, на спарена, гъста растителност. Беше широко дере, което прорязваше и опасваше града — денем джунгла, а нощем място, от което да се стои настрани, както често повтаряше майка им.
Близостта на германската баптистка църква би трябвало да му вдъхне смелост, но не стана тъй, защото сградата беше тъмна, бездушна и безполезна, като грамада от развалини на ръба на дерето.
Том бе едва десетгодишен. Почти не знаеше какво е смърт, страх или ужас. Смъртта, това бе восъчната фигура в ковчега, когато беше шестгодишен и прадядо му беше починал — приличаше на сразен орел в своя сандък — безмълвен, далечен, замлъкнал навеки — никога повече нямаше да го наставлява да бъде послушен, никога нямаше да бистри политиката. Смъртта, това бе малкото му сестриче в оная утрин, когато седемгодишният Том се събуди, надникна в люлката и я видя да гледа втренчено към него с някакъв сляп, син, неподвижен и замръзнал поглед, докато дойдоха и я отнесоха в малкото плетено сандъче. Смъртта, това бе, когато месец подир това застана до високото й столче и внезапно осъзна, че тя никога вече няма да седи там, да се смее, да плаче и да го кара да ревнува, че се е родила. Това беше смъртта. Смъртта беше и Самотника — невидим, той се промъкваше, спотайваше се зад дърветата, изчакваше някъде на скрито, за да се появи — веднъж или два пъти в годината в техния град, из тези улици, в тези многобройни места с недостатъчна светлина, и да убие една, две, три жени през трите изминали години. Това беше смъртта.
Ала това сега бе нещо повече от смърт. Тази лятна нощ, долу тук под звездите, обхващаше всички неща, които биха могли да се усетят, да се видят или да се чуят през Цял един живот, тя просто сякаш те задушаваше изведнъж.
Отделиха се от тротоара и тръгнаха по една утъпкана, камениста, оградена от буренак пътека, а щурците отекнаха в гръмък, плътен, кънтящ хор, Той стъпваше послушно подир смелата, чудесна, стройна майка — бранителка на вселената. И заедно, един зад друг, те приближиха, стигнаха и спряха в самия край на цивилизацията.
Дерето!
Тук и сега, в този миг, долу в бездната от горист мрак се бяха събрали изведнъж всички неща, които той никога нямаше да опознае, нито да разбере; всички безименни неща гъмжаха в потайната сянка на дърветата, в смрадта на разрухата.