Бил Фористър му се усмихваше благодушно.
— Зная — въздъхна дядото. — Много дрънкам.
— Да ви слушам за мен е истинско удоволствие.
— Тогава урокът продължава. Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчето и кукувичата прежда — също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософствуваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“. Превъртай тези остриета, Бил, и се къпи в пръските от Водоскока на младостта. Край на урока. Още повече, полезно е веднъж в годината да се похапне гостба от глухарчета.
— Кога за последен път сте вечеряли гостба отглухарчета, сър?
— Хайде сега, не се захващай с мене!
Бил подритна леко един от тревните чимове и кимна.
— Нека да ви дообясня за тревата. Расте толкова гъста, че с гаранция изтребва детелината и глухарчетата…
— Мили боже! Значи догодина — край на виното от глухарчета! Значи край на пчелите в нашия двор! Ти, сине, сигурно си полудял! Слушай, колко плати за всичко това?
— По долар на чим. Купих десет чима, за да ви изненадам радостно.
Дядото бръкна в джоба си, измъкна старата дълбока кесия, откопча сребърната закопчалка и извади три банкноти по пет долара.
— Бил, ти удари печалба от цели пет долара с тази сделка. Сега искам да изхвърлиш този товар от безчовечна трева в дерето, на боклука — все ми е едно къде, но те умолявам кротко и хрисимо - не я засаждай в моя двор. Желанието ти е било наистина благородно, ама си мисля, че понеже съм вече на преклонна възраст, първо ще трябва да се слуша моята воля.
— Разбирам, сър — откликна Бил и с неохота мушна парите в джоба си.
— Не се отчайвай, Бил, ще засадиш тревата подир някоя година. Още на другия ден, щом умра, Бил, разрешавам ти да одереш цялата тая ливада. Кажи, ще почакаш ли още пет-шест години стария дърдорко да хвърли петалите, а?
— Като нищо — отвърна Бил.
— В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева.
Бил се наведе и вдигна един чим.
— Хайде, поемам към дерето.
— Ти си един добър, разумен младеж и от тебе ще излезе блестящ и проницателен репортьор — заяви дядото, помагайки му да се натовари. — Това да си го знаеш от мене!
Утринта се изтърколи, настъпи пладне, дядото се прибра в стаята си подир обяда, прочете малко от пасторалните стихотворения на Уитиър и се унесе в здрав и дълбок сън. Събуди се в три, когато слънцето струеше през прозорците ярко и бодро. Остана да лежи и с изненада долови старите, познатите, незабравимите звуци.
— Я гледай — каза си той — някой работи с косачката! Че нали тази сутрин окосиха ливадата?
Ослуша се пак. Да, да, не се беше излъгал — неспирното, монотонно потракване се разнасяше наоколо — нагоре, надолу, нагоре, надолу.
Наведе се през прозореца и възкликна: — Я гледай, Бил. Бил Фористър, какво правиш там? Да не си слънчасал? Нали вече окоси ливадата?
Бил вдигна поглед, усмихна се и му махна.
— Зная! Пропуснал съм някои места!
И докато дядото се излежаваше в леглото през следващите пет минути усмихнат и блажено отпуснат, Бил Фористър косеше ливадата от север към запад, после към юг и накрая, закрит от буйния зелен водоскок, пое към изток.
В неделя сутринта Лио Ауфман се движеше бавно из своя гараж, сякаш очакваше, че някоя дъска, някоя връзка тел, някой чук или гаечен ключ ще скочат и ще го подканят: „Хайде, започни оттук!“ Но нищо не скачаше, нищо не мръдваше, за да му даде нужния тласък.
Каква трябва да бъде една Машина за щастие? — питаше се той. — Малка ли, че да се носи в джоб?
Или голяма, че тя да те носи?
— В едно нещо обаче съм сигурен — каза Лио гласно. — Трябва да е ярка на цвят.
Той сложи една тенекия с оранжева боя в центъра на тезгяха, взе един речник и влезе в къщи.