— Лина? — Лио се взря в речника. — Кажи ми си ли ти „весела, безгрижна, възрадвана, засмяна“? Чувствуваш ли се „честита, доволна“? Смяташ ли, че нещата са „добре направени и подходящи“, „сполучливи и удобни“ за тебе?
Лина спря да кълца зарзавата и затвори очи.
— Ще те помоля да ми прочетеш пак последното — рече тя.
Той затвори книгата.
— Но аз не искам да спреш и да мислиш цял час, за да ми отговориш. Единственото, за което те помолих, беше да ми отвърнеш с „да“ или „не“! Значи ще си безгрижна, възрадвана, засмяна?
— Безгрижни са кравите, а бебетата и вдетинените старци пък са засмени, бог да ги пази — рече Лина. — Колкото до възрадвана, как мислиш, Лио? Виж ме как се кискам, докато търкам умивалника… Той се взря в нея и лицето му стана угрижено.
— Права си, Лина. Просто забравям колко се уморяваш. Ще гледам другия месец да заминем някъде.
— Но не аз се оплаквам! — проплака тя. — Не съм аз тази, която пристига тук с цял един списък и запвядва: „Я си покажи езика!“ Лио, ти питаш ли се, кое кара сърцето ти да тупти през нощта? Не! Следащият ти въпрос сигурно ще е: „Какво е бракът?“ Кой знае, Лио? Най-добре е да не се задават въпроси. Човек, който мисли по този начин, човек, който вечно се пита как върви светът, как стават нещата, такъв човек се сгромолясва от трапеца в цирка, ако е акробат, задавя се, докато се пита как точно се движат мускулите в гърлото му. Яж, спи, дишай, Лио, и престани да ме оглеждаш тъй, сякаш за пръв път ме виждаш в тая къща!
Лина Ауфман се вцепени. Помириса въздуха.
— О, господи, виждаш ли какво направи!
— Тя изтегли вратата на фурната. Огромен облак нахлу в кухнята.
— Щастие — изхлипа Лина. — И за пръв път от шест месеца ние се скарахме! Щастие — и запръв път от двайсет години ще вечеряме не хляб, а въглени!
Когато пушекът се разпръсна, Лио Ауфман си беше отишъл.
Страховитият трясък, сблъсъкът между човека и вдъхновението, онова разхвърляне на метал, дъски, чукове, пирони, линеали, отвертки продължи много дни. Понякога, обезверен, Лио Ауфман се скиташе из улиците нервен, с изострени сетива, даваше ухо на всеки звук от далечен смях, вслушваше се в шегите на децата, следеше какво ги разсмива. Нощем седеше сред гъмжилото по съседските веранди, слушаше как старците премислят и преценяват живота си, а при всеки изблик на веселие се оживяваше подобно генерал, видял, че силите на мрака са разгромени и че неговата стратегия е била правилна. По пътя към дома си той се усещаше изпълнен с тържество до оня миг, в който се озоваваше в гаража сред мъртвите инструменти и бездушните дъски. Тогава по озареното му лице се изписваше паника и за да скрие чувството си на пълен провал, започваше да блъска и разхвърля наоколо частите на машината, сякаш се бореше с живи същества. Най-после машината взе да се пооформя и в края на десетте дни и десетте нощи, разтреперан от умора, глух и сляп за всичко останало, полумъртъв от глад, залитащ и унесен, като човек, поразен от гръм, Лио Ауфман влезе в своя дом.
Децата му, които се караха с пронизителни крясъци, замълчаха, сякаш Чумата беше влязла с отзвучаването на дванайсетия час.
— Машината за щастие — изхриптя Лио — е вече готова!
— Лио Ауфман отслабна седем килограма — каза жена му. — От две седмици не е казал нито дума на своите деца, те са изнервени, карат се като кучета, чуй ги! Жена му е изнервена, наддала е цели пет кила, ще й трябват нови дрехи, погледни я! Че машината е готова, това го вярвам. Но да сме по-щастливи? Кой би могъл да каже? Слушай, Лио, махни го тоя часовник, с който си се захванал. Никога няма да намериш кукувица, достатъчно голяма, за да влезе в него! Човек не е създаден да се бърка в тия неща. Това не е срещу бога, не, но сигурна съм, че е срещу Лио Ауфман. Още една седмица, ако се блъска, както досега, току-виж, погребали сме го в машината му!
Но Лио Ауфман не я чу, той бе зает да наблюдава стаята, която странно се разпадаше пред него.
Интересна работа, мислеше си той, отпуснат на пода.
Мракът се сключи с едно само мигване, а в това време някой му изкрещя три пъти нещо за тази негова Машина за щастие.
Първото, което забеляза на следващото утро, бяха десетина птичета, които трептяха и къдреха въздуха като шарени камъчета, хвърлени в невиждано бистър поток; от тях тенекиеният покрив на гаража тихичко ехтеше.
Глутница улични кучета се присламчваха едно по едно през двора, надникваха в гаража и приглушено скимтяха; четири момчета, две момичета и неколцина мъже се навъртаха нерешително пред пътеката, но накрая събраха смелост и тръгнаха покрай черешите.
Ослушвайки се, Лио Ауфман знаеше какво ги е призовало към неговия двор.