Дъглас наблюдаваше бягащата земя. Не му лъхаше на цъфнали овошки, нито усещаше да идва дъжд, защото знаеше, че без ябълкови дръвчета и без облаци няма ни едното, ни другото. Ами тогава оня, незнайният, който се кискаше там, вдън горите?… И все пак истината си остава непроменена — трепна Дъглас, — този ден, необяснимо защо, не беше като другите.
Колата спря в самото сърце на тихата гора.
Стига, момчета, мирувайте. Те се блъскаха с лакти.
— Да, татко.
Измъкнаха се навън и понесоха синкавите тенекиени кофи далеч от самотния черен път, към дъждовното ухание.
— Пазете се от пчелите — предупреди ги баща им. — Пчелата се навърта около плодовете, както малчуганът край тенджерата. Хей, Дъг?
Дъглас го погледна стреснато.
Отнесъл си се кой знае къде — смъмри го, баща му. — Събуди се. Ела на себе си.
— Да, татко.
И те се запромъкваха в гората, напред баща им — висок и строен, Дъглас — пристъпящ в неговата сянка, а Том — дребосък, топуркащ по петите му. Изкачиха се на едно малко хълмче и се вгледаха напред.
— Ето там, и оттатък — виждате ли — показа баща им. — Там живеят големите кротки летни ветрове и се провират из зелените дебри, невидими, като призрачни китове.
Дъглас погледна бързо, не съзря нищо и се усети измамен от баща си, който също като дядо му говореше вечно с гатанки. Но чакай… Май все пак… Дъглас замря и се ослуша.
Да, да, ще има нещо да се случи — каза си той, — зная!
Ето тук — богородичен косъм. — Баща им крачеше, а тенекиената кофа звънтеше в ръката му.
— Усещате ли?. — Той провлече крак. — Шума, прогнивала милиони години. Представете си само колко много есени е трябвало да преминат, за да се образува това.
— Виж, стъпвам като индианец — възкликна Том. — Съвсем безшумно.
Дъглас вървеше, но не усещаше трепет от допира с дебелата льосова покривка, защото се ослушваше напрегнато. Обградени сме! — каза си той. Ще се случи! Но какво? Спря се. Хайде, излизай, където и да си, каквото и да си! — провикна се той наум.
Том и баща им се движеха бавно напред по стихналата земя.
— Най-прекрасната дантела на света! — продума баща им замечтано.
И размаха ръце към върхарите на дърветата, да им покаже как са се втъкали в небето, или по-скоро как небесата се били втъкали в дървесата — всъщност той сам не знаел какво било. Но тъй или инак, ето я пред очите ни, усмихна се баща им, тъканта се разстила, зелена и синя, вгледай се само и ще разбереш как гората тъче на своя пеещ стан. Баща им стоеше, приятно отпуснат, и просто не млъкваше, думите се лееха от устата му. А после, каквото и да кажеше, веднага го омаловажаваше с присмех. Обичал да се вслушва в тишината — ако изобщо тишината можела да се чуе, защото в тази тишина човек долавял как прашецът от дивите цветя се сипел в пчелистия въздух — ама че сравнение! — „пчелист въздух“! Я чуйте водопада от птичи песни отвъд онези дървета!
Този път то ще се появи, потръпна Дъглас. Тича насам! А не го виждам! Тича насам! Ще връхлети връз мене!
— Ха, лисиче грозде! — възкликна баща им. — Имали сме късмет, я погледнете!
Ах, млъкни! — проплака Дъглас.
Но Том и баща им се наведоха и заровиха ръце в бухнатия шубрак. Магията се разруши. Страховитият преследвач, божественият бегач, отличният скачач, смутителят на душите се скри.
И Дъглас, отчаян и обезсилен, се свлече на колене. Той видя как пръстите му потъват в зелената сянка и се измъкват оттам толкова алени, сякаш бе порязал гората и беше бръкнал с ръка в отворената рана.
— Хайде, момчета — време е за обяд!
Помъкнали кофите, до половина пълни с лисиче грозде и диви ягоди, следвани от рояци пчели, които според баща им не били друго, а тананикането на света, те седнаха връз един обраснал с мъх пън и докато дъвчеха сандвичите, опитваха се да чуят гората тъй, както я чуваше баща им. Дъглас усещаше, че баща му го наблюдава крадешком, развеселен. Баща им понечи да каже нещо, което му бе минало през ума, но вместо това отхапа от сандвича и задъвка унесено.
— Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита.
Дъглас бавно опипа с език кашицата от хляб и шунка с горчица. Ами — сандвич като сандвич.