Звукът на Машината за щастие.
Подобен звук би могъл да се чуе откъм кухнята на великана от приказката в тих летен ден. В него имаше всякакво бръмчене — и ниско и пискливо, и монотонно, и променливо. Невероятни храни се печаха там от цяла армия жужещи златни пчели, едри като чаени чаши. Самата великанка, тананикаща си доволно и тихичко, можеше всеки миг да се покаже на вратата, огромна като самото лято, с лице като прасковена луна, и да обгърне с поглед усмихнатите кучета, пшеничено русите момчетии и брашненокосите старци.
— Я! — възкликна Лио Ауфман. — Че аз тази сутрин не съм пускал машината! Хей, Сол!
Сол, който беше на двора, вдигна глава.
— Сол, ти ли я пусна?
— Нали преди половин час ме изпрати да съм я пуснел, за да се загрее?
— Добре, Сол. Забравил съм. Още не съм се събудил. — И пак се отпусна в леглото.
Жена му внесе табла със закуска, поспря се пред прозореца и погледна долу към гаража.
— Кажи ми — запита тя кротко, — ако тази машина е това, за което ми я представяш, може ли сама да ражда деца? Може ли тази машина да превръща седемдесетгодишните в двайсетгодишни? И още — как изглежда смъртта, когато се скриеш там вътре с цялото твое щастие?
— Защо пък да се „скриеш“?
— Ако ти вземеш да умреш от преумора, какво трябва да сторя аз? Да се вмъкна в оня там огромен сандък и да бъда щастлива, така ли? Кажи ми освен това, Лио, какъв ни е животът? Каква ни е къщата, знаеш — ставане сутрин в седем, закуската, децата; всички вие се измъквате докъм осем и половина и тогава оставаме само аз — и прането, аз — и готвенето, аз — и чорапите за кърпене, градината — за плевене, или набързо да отскоча до магазина, или да лъскам сребърните прибори. Не се оплаквам, не! Просто искам да ти напомня как се оправя една къща, Лио, и какво има в нея! Хайде ти да ми отговориш: как съумя да събереш всичките тия неща, които ти изброих, в една машина?
— Но тя не е построена така!
— Ах, извинявай. Не ми е останало време да я разгледам.
Тя го целуна по бузата и излезе от стаята, а той остана да лежи и да вдъхва вятъра, който полъхваше откъм скритата долу машина и бе наситен с аромата на печените кестени, продавани из есенните улици на един Париж, който той никога не беше виждал…
Между омаяните кучета и момчетии един котак се промуши незабелязано и замърка до вратата на гаража под звуците на снежнобелите вълни, които се разливаха по един далечен и спокойно дишащ бряг. Утре, помисли си Лио Ауфман, утре ще изпитаме машината, цялото семейство, всички заедно.
— Не… не… — хлипаше той. — Свърши… свърши се …
— Кошмари ли сънуваш, Сол? Хайде разкажи ми, синко.
Ала момчето продължаваше да плаче.
Седнал на леглото на детето, Лио Ауфман изведнъж се сети да надникне през прозореца. Вратата на гаража зееше отворена.
Той усети как космите по врата му се изправят. Когато Сол отново се унесе в сън, неспокоен и хлипащ, баща му слезе долу, отиде до гаража и там, затаил дъх, протегна ръка.
В хладната нощ металът на Машината за щастие бе толкова горещ, че не можеше да се пипне! Аха, каза си той, значи Сол е бил тук тази нощ.
Но защо? Нима Сол беше толкова нещастен, че му е дотрябвала тази машина? Не, не, щастлив е, но е поискал завинаги да задържи своето щастие. Защо да се сърдиш на едно момченце, вече достатъчно помъдряло, за да съзнава нещата, че се е опитало да съхрани онова, което има? Не, не можеш да му се сърдиш. И все пак…
Изведнъж горе от прозореца на Сол навън изхвръкна нещо бяло. Сърцето на Лио Ауфман се преобърна. Но после осъзна, че завесата на прозореца се е развяла от вятъра. А в първия миг му се бе привидяло нещо тъй близко и тъй трептящо, сякаш душата на детето бе побягнала от стаята му. И Лио Ауфман бе разперил ръце, за да я спре, да я изтласка назад към спящия дом.
Измръзнал, разтреперан, той се промъкна обратно в къщи и отиде в стаята на Сол, където хвана развятото перде и плътно затвори прозореца, за да попречи на призрачното същество да побегне отново. А после приседна на леглото и сложи ръка на гърба на Сол.
Късно през нощта той се събуди с чувството, че нещо го е стреснало. Оттатък, в другата стая, чу някой да плаче.
— Сол? — прошепна Лио, докато ставаше. Заровил глава във възглавницата си, Сол плачеше безутешно.
„Разказ за два града“? Моя е! „Антикварен магазин“? А, тя е на Лио Ауфман! „Големите надежди“? На времето беше моя. Но хайде, нека „Големите надежди“ сега останат за него!
— Какво става тука? — запита Лио Ауфман, влизайки в стаята.
— Става това — отвърна жена му, — че разделяме общото имущество! Когато един баща започне да стряска сина си посред нощ, иде време да се къса всичко на две! Махай се от пътя ми, мистър „Студен дом“, и ти, „Антикварен магазин“. Нито в една от тези книги няма такъв побъркан учен като Лио Ауфман, няма такъв!