— Напускаш ме, без дори да си опитала моята машина! — възкликна Лио. — Опиташ ли я веднъж, ще развържеш багажа и ще останеш при мен!
„Том Бързия и неговият електрически анихилатор“ — чия ли може да е тая книга? — запита Лина. — Ще позная ли,?
И като изсумтя възмутено, връчи „Том Бързия“ на Лио Ауфман.
Някъде към здрачаване всички книги, съдини, дрехи и чаршафи бяха разпределени на купчини — четири тук, четири там, десет тук, десет там. Лина Ауфман замаяна от броенето, вече не издържа и седна.
— Хайде сега, преди да съм си тръгнала, Лио, докажи ми, че не караш невинните си синове да сънуват кошмари!
Без да продума, Лио Ауфман поведе съпругата си в здрача. Тя застана пред сандъка, висок метър и половина и боядисан в оранжево.
— Значи това било щастието! — обади се тя. - Е, сега кое копче да натисна, че да се почувствувам луда от радост, благодарна, безгрижна и много задължена?
Децата се бяха скупчили край тях.
— Мамо, недей! — викна Сол.
— Трябва да ми е ясно за какво се сърдя и викам толкова, Сол. — Тя влезе в машината, седна и погледна към съпруга си, клатейки глава. — Не аз имам нужда от това, а ти, човече, с твоите разбити нерви и с твоите крясъци!
— Почакай, моля ти се — промълви той, — скоро ще видиш!
И затвори вратата.
— Сега натисни бутона! — викна Лио към невидимата си съпруга.
Чу се щракване. Машината трепна леко, подобно едро куче в съня си.
— Татко! — разтревожено възкликна Сол.
— Слушайте! — прошепна Лио Ауфман. Отначало нямаше друго освен бръмченето на тайно движещите се колелца и лостчета на машината.
— Добре ли е мама? — запита Наоми.
— Добре е, отлично! Ето сега… чуйте!
Отвътре, откъм машината, долетя гласът на Лина Ауфман. Тя възкликна: „О!“, а сетне стреснато! „Ах!“. „Я гледай!“ — каза скритата му жена. „Париж!“, после рече: „Лондон! Ето го и Рим! Пирамидите! Сфинксът!“
— Сфинксът, чувате ли, деца? — прошепна Лио Ауфман и се засмя.
— Парфюм! — викна Лина Ауфман удивено. Тихо отнякъде долетяха звуците на „Синият Дунав“.
— Музика! Аз танцувам!
— Само й се струва, че танцува — поверително смигна бащата на децата си.
Невероятно! — възкликна невидимата жена. Лио Ауфман пламна от удоволствие:
Каква отзивчива съпруга!
И тогава, скрита в Машината за щастие, Лина Ауфман започна да плаче.
Усмивката на изобретателя угасна.
— Но тя плаче — обади се Наоми.
— Не може да бъде!
— Плаче — настоя Сол.
— Ама просто не е възможно тя да плаче! - ядоса се Лио Ауфман и залепи ухо за машината. — Я чакай… да… като малко дете…
Силите му стигнаха, колкото да отвори вратата.
— Стой! — Жена му седеше там, а сълзите струеха по бузите й. — Остави ме да довърша. — И продължи да плаче.
Помръкнал, Лио Ауфман изгаси машината.
— Ах, това е най-тъжното нещо на света! — изхлипа тя. — Усещам се разбита, смазана. — Тя се измъкна през вратата. — Първо дойде Париж…
— Но какво му е лошото на Париж?
— На мене и през ум не ми беше минавало да ходя в Париж. А сега ти ме накара да си го представя — Париж! И изведнъж ужасно ми се прииска да бъда в Париж, а знам, че е невъзможно!
— Но в машината това е почти като наистина.
— Не. Когато си вътре, знаеш, че не е. Знаеш, че е на ужким!
— Спри да плачеш, майко.
Тя го погледна с големите си, тъмни, разплакани очи.
— Ти ме накара да си представя, че танцувам. От двайсет години не сме танцували.
— Утре вечер ще те заведа на танци!
— Не, не, това е без значение, не би трябвало да е от значение. А твоята машина казва, че е от значение! Така е! Ще ми мине, като поплача още малко, Лио.
— И какво още?
— Какво ли? Машината казва: „Ти си млада“. Но аз не съм. Тя лъже, тази твоя Машина за тъга!
— Защо за „тъга“?
Жена му се беше поуспокоила.
— Слушай, Лио, ще ти кажа къде ти е грешката… ти просто си забравил, че ще дойде час, ще дойде ден, в който всички ние ще трябва да излезем от това нещо и да се върнем отново към мръсните чинии и разхвърляните легла. Докато си вътре в машината, залезът трае вечно, въздухът е наситен с ухания, времето е топло. Всичко, което не искаш да свърши, не свършва. Но навънка децата чакат да им поднесеш обяда, ризите — да им зашиеш скъсаното копче. И после — нека си го признаем, Лио, човек не иска вечно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрестанно да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът, Лио. Как си можал да забравиш това?