— Нима съм го забравил?
— Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо се свършват.
— Но това е много тъжно, Лина.
Не е. Ако залезът продължаваше и се отегчехме от него, тогава наистина би било тъжно. Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: „Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да отидеш в Рим.“ Но аз всякога съм знаела това, тогава защо трябва да ми го казваш? По-добре да го забравя, и да се примиря, Лио, да се примиря, разбра ли?
Лио Ауфман се облегна на машината, за да намери утешение. Но бързо и стреснато отдръпна опарените си пръсти.
— Тогава какво да правя, Лина? — изохка той.
— Не мога да ти кажа. Аз зная само, че дотогава, докато това нещо е тук, на мен ще ми се иска да дойда, или на Сол ще му се иска да дойде, както и направи миналата нощ; макар да знаем, че не бива, ще сядаме вътре, ще съзерцаваме тези далечни, далечни места и всеки път ще се разплакваме — и това вече няма да е семейство!
— Просто не разбирам как съм можал да сбъркам толкова — въздъхна той. — Чакай да проверял така ли е, както мн казваш. — Той седна в машината. — Няма да си отидете, нали?
Жена му кимна успокоително:
— Ще те почакаме, Лио.
Той затвори вратата. Поколеба се в топлата мрачина, натисна копчето и тъкмо се отпускаше сред красотата на цветовете и на музиката, чу някой да крещи изплашено:
— Пожар, татко! Машината гори!
Заблъскаха по вратата. Той скочи, удари си главата и падна напред, когато вратата се разтвори, момчетата го извлякоха навън. Зад гърба му се разнесе приглушена експлозия. Сега цялото му семейство се отдалечаваше бежешком. Лио Ауфман се извърна и ахна:
— Викай пожарната, Сол!
Лина Ауфман хвана затичалия се Сол.
— Сол — рече тя. — Не бързай.
Избухнаха пламъци, чу се нова приглушена експлозия. Когато машината се разгоря истински, Лина Ауфман кимна.
— Хайде сега, Сол — нареди тя. — Тичай да викаш пожарната.
Всичко живо от града се струпа да гледа пожара. Дойдоха дядо Споулдинг с Дъглас и Том, дойдоха почти всички пансионери, някои старци чак отвъд дерето и всички дечурлиги от шест околни квартала. А децата на Лио Ауфман стояха най-отпред, горди с високите пламъци, които лижеха покрива на гаража.
Дядо Споулдинг разгледа внимателно кълбото от дим в небето и запита кротко:
— Тя ли изгоря, Лио? Твоята Машина за щастие, тя ли?
— До една година ще я измисля наистина както трябва и ще ти обадя — обеща му Лио.
Застанала в тъмното, Лина Ауфман наблюдаваше пожарникарите, които се суетяха из двора; гаражът, обхванат от буйни пламъци, рухна навътре.
— Не, Лио — рече тя, — не ще ти трябва цяла година, за да я измислиш. Просто се огледай наоколо. Помисли. Помълчи малко. А сетне ела да ми обадиш. Аз ще си бъда в къщи — ще връщам книгите по полиците, ще нареждам обратно дрехите в долапите, ще готвя вечерята — закъснях с вечерята, гледай колко е тъмно. Хайде, деца, елате да помогнете на мама.
Когато пожарникарите и съседите се разотидоха, Лио Ауфман остана с дядо Споулдинг, с Дъглас и Том, загледан замислено в димящите развалини. Той побутна с крак мокрите въглени и бавно изрече онова; което му пареше на езика:
— Първото, което научаваш в този свят, е, че си глупак. Последното, което научаваш в този живот, е, че си останал все същият глупак. От един час насам премислих много неща: И разбрах, че Лио Ауфман е бил слепец!… Искате ли да видите истинската Машина за щастие? Онази, която са патентовали преди няколкостотин хиляди години и още продължава да работи? Е, понякога засича, признавам! Но още работи. И открай време си е при нас.
— Ама пожарът… — започна Дъглас.
— Разбира се, пожарът, гаражът; но онова, което изгоря в гаража, то е без значение!
Те го последваха по стъпалата към верандата.
— Ей тук — прошепна Лио, — гледайте тук, през големия прозорец. Тихо, и ще я видите.
Дядото, Дъглас и Том погледнаха смутени в големия прозорец.
А вътре, в мънички, уютни кръгове от светлина се виждаше всичко, което Лио Ауфман искаше те да видят. Ей там седяха Сол и Маршал, увлечени в игра на шах пред малка масичка. В трапезарията Ребека нареждаше масата за вечеря. Наоми изрязваше хартиени дрешки за кукли. Рут рисуваше с водни бои. Джоузеф си играеше с електрическо влакче. През кухненската врата се виждаше как Лина Ауфман изважда от димящата фурна тавичка с печено месо. Всяка ръка, всяка глава, всяка уста правеше някакво движение. Изпод стъклото долитаха далечните им гласове. Чуваше се как някой пее с пискливо, мило гласче. Усещаше се ароматът на хляба който се печеше във фурната, и това беше истински хляб, който скоро щеше да бъде намазан с истинско масло. Всичко беше там и всичко бе в действие. Дядото, Дъглас и Том се извърнаха да погледнат Лио Ауфман, който се взираше вътре с прояснено лице и поруменели от светлината бузи.