— Ами да! — мърмореше си той. — Тя била тук! — И продължаваше да наблюдава ту с кротка мъка, ту с преливащо щастие, а накрая със спокойна увереност, как всички колела и бурмички в този дом се наместваха, улягаха, успокояваха се и отново заработваха ритмично. — Машина за щастие — възкликна Лио. — Машина за щастие!
Миг след това вече го нямаше там.
Дядото, Дъглас и Том го видяха как влиза вътре и как се заема да пооправи нещо тук, да предотврати някоя беля там, отдаден изцяло на всичките тези топли, чудесни, безкрайно крехки, завинаги неразгадаеми и вечно движещи се части.
И тогава, усмихнати, те слязоха по стъпалата и се потопиха в свежата лятна нощ.
Два пъти годишно на двора изнасяха големите тежки килими, за да ги изтупат, и ги слагаха там, където те изглеждаха напълно чужди и някак си самотни — върху тревата на моравата. После откъм къщата се появяваха баба им и майка им, понесли нещо, което напомняше облегалките на онези разкошни столове от вито желязо в голямата сладкарница. По една от тези големи телени тупалки се връчваше на всеки един, затова те се нареждаха така: Дъглас, Том, баба им, прабаба им и майка им, скупчени като вещици и зли духове над прашните шарки от стара Армения. А после по знак, подаден от прабабата, всички вдигаха тупалките и започваха да блъскат по килимите.
— На ти! На ти още! — викаше прабаба им, — Дръжте бълхите, момчета, трепете въшките!
— Ех, мамо, моля ти се, чуваш ли се! — мъмреше баба им своята майка.
Всички се кискаха. Прашната вихрушка се къдреше наоколо им. Сетне смехът им се превърна в кашлица.
Порой от мъх, пясък, златни снежинки от рязан тютюн — всичко това трептеше и се виеше в облъсквания и разпенен въздух. Когато поспряха, момчетата видяха, че следите от техните обувки и от обувките на по-възрастните, утъпквани безброй пъти върху основата и вътъка на килима, сега са се изличили под упоритите набези на тупалките върху този ориенталски бряг.
— Ей тук мъжът ти си разля кафето! — и баба им друсна един на килима.
— Тука пък ти изтърва сметаната! — прабаба им вдигна облак от прах.
— Виж къде са го протрили. Ах, момчета, ах, момчета!
— Двойна бабо, я гледай — мастило от твоята писалка!
— Глупости! Аз пиша само с червено. А това е най-обикновено синьо!
Бух!
— Гледай пътеката, протъркана от вратата на коридора до вратата на кухнята. Храната, и пак храната! За какво друго тичат лъвовете към водопоя. Я сега давайте да го обърнем и да го постелем от другата страна.
— Още по-сигурно ще е, ако не пускаме мъжете вътре.
— Да ги караме да се събуват пред вратата.
Прас, прас!
Сега вече простряха килимите на въжетата да ги донатупат. Том се вгледа в сложните плетеници от спирали и завъртулки, в цветята, в загадъчните фигури, в характерните шарки.
— Хей, Том, не се заплесвай. Удряй, момче!
— Забавно е да разпознаваш разни неща — оправда се Том.
Дъглас го изгледа недоверчиво.
— Е, и какво разпозна?
— Ами целия тоя град, хората, къщите, нашата! — Прас! — Нашата улица! — Бух! — Това черното тук е дерето! — Бух! — А това тук са прабаба, баба и мама. — Бух! — От колко години е този килим?
— Петнайсет.
— Петнайсет години хора ходят по него, различавам следите от всяка обувка — възкликна Том!
— Боже мой, сине, ама и ти си едно кречетало! — засмя се прабаба им.
— Виждам всички неща, случили се в този дом всичките тези години — всичко е отбелязано? — Бух! — Цялото минало, но мога да предвидя и цялото бъдеще. Чакай сега, ето — присвивам очи, оглеждам шарките и виждам къде ще се скитаме, къде ще тичаме и ще се крием от утре нататък.
Дъглас спря да удря и размаха тупалката.
— И какво още виждаш в килима?
— Най-вече конците — обади се прабаба им. — Изтрила му се е козината, личат си вече конците. Вижте как тъкачът си е оставил следите.
— Точно тъй! — загадъчно заяви Том. — Следи насам, следи нататък. Виждам ги до една. От страшни злодеи. От непоправими грешници. Тук следи от лошо време, тук от слънчево. Пикници. Банкети.
Ягодови пиршества. — С тупалката той почукваше знаменателно ту тук, ту там.