— Браво бе, чудесна реклама за моя пансион? — викна баба им, сгорещена от тупането.
— Всичко е тук, скрито в мъха. Наведи главата на една страна, Дъг, притвори си едното око. То се знае, най-добре е да е вечер, да сме си в къщи, килимът да е проснат на пода, лампата да свети и тъй нататък. Тогава сенките са най-различни, светли и тъмни, виждаш следите по всички посоки, с ръка раздвижваш космите насам и нататък. Лъха ти на пустиня, ей богу! Гореща и пясъчна като вътрешност на саркофаг, с мумията в него. Виж тук червеното петно, това е Машината за щастие, обхваната от пламъци!
— Това ще е доматен сос от нечий сандвич — намеси се майка им.
— Не, не, Машината за щастие — настоя Дъглас и се натъжи, че я вижда да изгаря там. Толкова бе разчитал на Лио Ауфман да поддържа реда в света, да поддържа усмивките по лицата, да накланя към слънцето малкия жироскоп, който се криеше у Дъглас, да оправя посоката всеки път, когато Земята залитваше към открития космос и непрогледния мрак. Но напразно — пред него лежеше безумното изобретение на Ауфман, превърнато в пепел и въглени. Бух! Бух — развъртя тупалката Дъглас.
— Виж! Виж! Ето го електрическия автомобиб! Ето ги мис Фън! Мис Робърта! — горещеше се Том. Ту, ту! — Бух!
Всички се засмяха.
— Ето ги и вървите, които те придържат за живота, Дъг, целите са на възли. Прекалил си с киселиците. И с туршията преди лягане.
Къде са, покажи ги! — взря се Дъглас.
Ето я тази, за годината, която идва, и онази там, за след две години, и тая — за три, четири, пет, години от днес нататък!
Буф! Тупалката изсъска като змия в безокото небе.
— И още, един удар, за да пораснем! — викна Том.
И тъй силно нзпердаши килима, че прахолякът от пет хиляди столетия изхвръкна из стреснатата тъкан, замръзна във въздуха за един страховит миг и докато Дъглас се взираше усредено да различи основата, да разпознае вътъка в тези треперещи шарки, арменският прашен порой се сгромоляса безшумно върху него, над него, под него и покрай него и го затрупа завинаги пред самите им очи.
Старата мисиз Бентли тъй и не усети как започна онази история с децата. Виждала ги бе неведнъж скупчени като еднодневки или маймунки в бакалницата, между зелето и гроздовете от банани, усмихвала им се бе и те й бяха отвръщали с усмивка. Наблюдаваше ги зиме как пробиват пъртина в новия сняг, есенес — като вдишват мъглите, напролет — като вдигат фъртуна от ябълкови цветове, но не се дразнеше от тях. Що се отнасяше до нея, домът й всякога, блестеше от ред и чистота, всяко нещо си беше на мястото, подовете лъщяха, бурканите с консерви се мъдреха един до друг като войници, иглите й за шапки стърчаха от специалните игленици, а в чекмеджетата на долапите в спалнята й се криеха, скътани спретнато дреболии, събирани през изминалите години.
Мисиз Бентли бе от хората, които събират. Събираше билети, стари театрални програми, дантелени парцалчета, шалове, билети за влакове; изобщо, всички етикетчета и знаци за нещо, което е било.
— Имам цяла грамада от грамофонни плочи — обичаше да се хвали тя. — Ето го Карузо. Купихме я в 1916 в Ню Йорк; аз бях на шейсет и Джон беше жив. Тази тук е Джун Мун, тя е, струва ми се, в деветстотин двайсет и четвърта, веднага след като почина Джон.
Всъщност това бе най-тежката загуба в нейния живот. Единственото нещо, което с истинско удоволствие бе докосвала, слушала и съзерцавала, тя не беше успяла да скъта. Джон лежеше далеч някъде в зелената равнина, надлежно надписан, затворен в сандък и скрит под тревата, а от него не бе останало друго освен високия му копринен цилиндър, бастуна и официалния му костюм, закачен в долапа. Всичко друго бе проядено от молците.
Но затова пък беше съхранила онова, което можеше да се съхранява. Роклите й на розови цветя се свиваха сред нафталинови топки в големи черни сандъци, до кристалните сервизи от нейното детство — домъкнала ги бе всички със себе си, когато се пресели в този град преди пет години. Съпругът й бе отдавал под наем недвижимите си имоти в няколко града и подобно на шахматна фигурка от пожълтяла слонова кост тя се беше придвижила от място на място, продала бе всичко и накрая се беше установила в този чужд град, самотна сред сандъците и мислите си, които бяха и тъмни, и грозни, като същества от допотопна зоологическа градина.
Историята с децата се случи към средата на лятото. Като излизаше да полее бръшляна край предната веранда, мисиз Бентли видя две невъзмутими момиченца и едно момченце да се излежават спокойно на двора й и да се наслаждават на гъделичкането на тревата. В мига, в който мисиз Бентли навеждаше над тях усмихнатото си, жълто като маска лице, иззад ъгъла, като изпод магическа пръчка, се показа една количка за сладолед. От нея звънтяха ледени напеви, бистри и звънки като кристални винени чаши, докоснати от познавач, и приканваха всички нататък. Децата седнаха бързо и извъртяха глави подобно слънчогледи към слънцето.