Тя си представи децата как тичат под хралупестите дървета, стиснали в заледените си пръсти нейното детство, невидимо като въздуха.
След като се навечеря, просто ей тъй, без никаква причина, тя се загледа в ръцете си, които подобно две призрачни ръкавици по време на спиритически сеанс с някаква свръхестествена увереност свиваха разни предмети в една парфюмирана кърпичка. А сетне излезе на предната веранда и половин час преседя там вдървена.
Внезапно, като нощни птици, дечурлигите притичаха край нея, а гласът на мисиз Бентли ги накара да спрат.
— Какво обичате, мисиз Бентли?
— Елате тука на верандата! — нареди им тя и момичетата изкачиха стъпалата, а Том ги последва бавно.
— Какво обичате, мисиз Бентли? — натъртиаха това „Бентли“, като басов клавиш на пиано, натъртваха го умишлено, сякаш я наричаха с малкото й име.
— Искам да ви покажа едни съкровища. — Тя разтвори парфюмираната кърпичка и надникна вътре, сякаш очакваше самата да се изненада. Измъкна оттам едно извито гребенче, много мъничко и нежно, с ръбче, по което пробляскваха фалшиви диаманти.
— Ето това го носех, като бях деветгодишна - заяви тя.
Джейн го повъртя в ръка и възкликна:
— Ах, че е хубаво!
— Дай да го видя — дръпна й го Алис.
— А това пък е пръстенчето, което носех на осем години — каза мисиз Бентли. — Сега ми е малко. Като погледнеш през него, вижда се кулата на Пиза, сякаш ей сега ще падне.
— Я да я видим как се наклонява? — И момичетата взеха да си го подават една на друга, докато накрая Джейн го сложи на пръста си. — Но то ми става! — възкликна тя.
— А гребенчето пък става на моята глава! ахна Алис.
Мисиз Бентли измъкна няколко стъклени топчета.
— Гледайте — призова ги тя, — на времето си играехме с тях.
Хвърли ги и те се разпиляха по верандата като съзвездие.
— И накрая — това! — Тържествуващо, тя измъкна последния си коз, снимка в пощенски формат, и на нея самата тя — седемгодишна, с рокличка като жълта пеперуда, със златни къдрици, с големи мънистено-сини очи и ангелски, свити устенца.
— Това момиченце кое е? — запита Джейн.
— Това съм аз!
Двете момиченца се вгледаха в снимката.
— Не ви прилича — заяви Джейн. — Стига да иска, всеки може да си намери отнякъде такава снимка.
Загледаха я продължително.
— Още снимки имате ли, мисиз Бентли? — запита Алис. — Ваши, вече като по-голяма. Имате ли снимка на петнайсет години, имате ли на двайсет, и после на четирийсет и на петдесет?
Момичетата се закискаха ликуващо.
Не съм длъжна да ви показвам нищо! — избухна мисиз Бентли.
— Тогава и ние не сме длъжни да ви вярваме — озъби се Джейн.
— Но тази снимка тук доказва, че и аз съм била млада!
— Това е друго някое момиче, като нас. Взели сте я отнякъде.
— Аз бях омъжена!
— Ами къде е мистър Бентли?
— Почина много отдавна. Ако сега беше тук, той щеше да потвърди колко млада и хубавка бях на двайсет и една.
— Но той не е тук и не може да ни го потвърди, а това какво доказва?
— Имам брачно свидетелство.
— И това може да сте го взели отдругаде. Ще ви повярвам, че наистина сте били млада само когато някой друг ми каже, че ви е виждал като десетгодишна — Джейн изрече това със затворени очи, за да подчертае колко уверена е в думите си.
— Хиляди хора са ме виждали, но сега те са умрели, глупаче такова — умрели са, или са болни, живеят в други градове. Тук аз не познавам жива душа, преместих се едва преди няколко години, тъй че никой тука не ме е виждал млада.
— Ето на, казах ли ви? — Джейн хвърли поглед на другарчетата си. — Никой не я е виждал!
— Слушай! — Мисиз Бентли хвана детето за китката. — Човек трябва да умее да вярва. Един ден и вие ще остареете като мене. Хората и за вас ще казват същото. „О, не, ще казват. Тези лешояди никогс не са били колибри, тези кукумявки не са били авлиги, тези папагали не са били сини птички!“ Един ден и вие ще станете като мене!
— Няма да станем! — викнаха момичетата.
— Ще станем ли? — запитаха се една друга.
— Ще почакаме, ще видим! — тросна се мисиз Бентли.
А в себе си каза: „Ох, божичко, децата са си деца, старците — старци, и нищо не свързва децата със старците. Децата не са в състояние да си представят промяна, която не могат да видят.“
— Кажи ми — обърна се тя към Джейн, — не си ли забелязала как майка ти се променя с годините?
— Не — отговори Джейн. — Тя си е все същата.
И това беше вярно. Хората, с които живееш непрестанно, не се променят ни на йота. Само когато не си виждал някого от дълго време, когато е заминал надалече и сетне се върне, тогава се стряскаш от промяната в него. И мисиз Бентли се почувствува като жена, пропътувала с някакъв бърз черен влак цели седемдесет и две години; а сега, когато най-сетне слиза пак на старата гарова платформа, всички ахват удивено: „Хелън Бентли, нима това си ти?“