— Май че вече трябва да си вървим — каза Джейн. — Благодаря ви за пръстенчето. Точно по мярка ми е.
— Благодаря за гребена. Чудесен е…
— Благодаря за снимката на момиченцето.
— Чакайте — аз не ви ги подарявам! — викна мисиз Бентли, но те вече тичаха надолу по стъпалата.
— Те са наши, наши!
— Недейте — примоли се Том, който тичаше след момичетата. — Върнете й ги!
— Няма. Тя ги е откраднала! Били са на друго някое дете. Откраднала ги е. — Благодаря! — провикна се Алис.
И тъй, колкото и да крещя подире им, момиченцата бяха изчезнали като еднодневки в нощта.
— Извинявайте — обади се Том от двора и погледна към мисиз Бентли, А после изчезна и той.
— Взеха ми пръстенчето, гребенчето и снимката — проплака мисиз Бентли, разтреперана на стъпалата. — О, аз съм ограбена, ограбена; те бяха част от живота ми.
Часове наред тази нощ тя остана да лежи будна сред сандъците и джунджуриите си. Погледна към купищата подредени дрехи, кичила и оперни пера и се запита гласно:
— Нима наистина ми принадлежат?
Или това беше измамното хитруване на старица, която се опитва да се убеди, че има минало? Всъщност, щом нещо свърши, то си е отишло. Човек живее само в настоящето. Може на времето да е била момиче, ала сега не беше. Детинството й си бе отишло и нищо не бе в състояние да й го върне.
В стаята полъхна нощен ветрец. Бялата завеса се развя и повлече един тъмен бастун, който от години стоеше облегнат на стената до другите джунджурии. Бастунът потрепера и като пресече снопа от лунна светлина, падна с меко тупване. Златното му тяло проблесна. Бе официалният бастун на съпруга й. Стори й се, че сега той го насочва към нея, както бе правил неведнъж на времето, когато с мекия си тъжен, разумен глас се бе опитвал да спори с нея в някои от техните малобройни спречквания.
— Децата са прави — би й казал той сега. — Нищо не са ограбили от тебе, мила моя. Тези неща не ти принадлежат тук, в този миг. Те са принадлежали на нея, на другото ти аз, преди много и много години.
— Ах, въздъхна мисиз Бентли. А сетне сякаш стара грамофонна плоча взе да се върти под съскаща стоманена игла и тя си припомни един разговор с мистър Бентли; мистър Бентли, тъй спретнат, с червен карамфил на безупречно чистия ревер, й беше казал тогава: „Мила моя, ти май никога не ще разбереш какво нещо е това, времето! Все се опитваш да бъдеш онова, което вече си била, вместо да бъдеш личността, която си сега, през тази вечер. Защо ги събираш тези билетни контроли и театрални програми? След години те могат само да те огорчават. Хвърли ги, мила моя.“
Но мисиз Бентли вироглаво си ги беше запазила.
— Ще видиш, това ще е напълно безполезно - продължил беше мистър Бентли, отпивайки от чаяси. — Колкото и да упорствуваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега, на това място. Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги сибил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб на средната възраст. А станеш ли наседемдесет, винаги и завинаги си на седемдесет. Човек живее в настоящето, той е впримчен в своетомладо „днес“ или в старото си „днеска“, но друго „днеска“ на този свят не съществува.
Това бе един от малобройните кротки спорове и техния спокоен брак. Мистър Бентли до края не можа да свикне със склонността й към съхраняването на дреболии.
— Бъди това, което си, и погреби онова, което не си — казал й беше той. — Билетните контроли са хитруване. Скътването на предмети е като измамен фокус с огледала.
Ако бе доживял до тази нощ, какво ли би казал?
— Събираш празни пашкули. — Това би й казал. — Все едно да пазиш корсети, в които никога не можеш да се пъхнеш пак. За какво са ти? Можеш ли да, докажеш, че наистина си била млада? Снимките ли? - Не, снимките лъжат. Снимките, това не си ти.
— А клетвените декларации?
— Не, мила моя, ти, това не е нито датата, нито мастилото, нито хартията. Ти, това не са тези сандъци, пълни с боклуци и прахоляк. Ти си си ти само тук, и сега — настоящата ти!
Мисиз Бентли кимна одобрително на спомена и въздъхна облекчено.
— Да, прав си, ти си прав.
Позлатеният бастун лежеше безмълвен на осветения от луната килим.
— Щом съмне, ще сложа край на всичко това - обеща му тя — и ще се оставя да бъда единствено това, което съм, а не някоя друга, от предишните години. Да, точно туй ще сторя.