И заспа …
Утрото беше слънчево и свежо, а пред входа, почуквайки леко на мрежестата врата, се мъдреха двете момиченца.
— Имате ли нещо друго да ни дадете, мисиз Бентли? Още нещо от украшенията на момиченцето?
Тя ги поведе през коридора, към библиотеката.
— Дръж това — и подаде на Джейн костюма, с който бе играла дъщеря на мандарин, когато бе петнайсетгодишна. — Ето и това, това също. — Един калейдоскоп, една лупа. — Вземайте всичко, което ви хареса — подкани ги мисиз Бентли. — Книги, кънки, кукли, всичко — ваши са.
— Наши ли?
— Само ваши. А ще ми помогнете ли да свършим една работа за не повече от час? В задния двор ще наклада голям огън. Изпразвам сандъците, изхвърлям този боклук за боклукджията. Това не е мое. Нищо никога никому не принадлежи.
— Ще ви помогнем — обещаха те.
Мисиз Бентли поведе шествието към задния двор, вървяха с пълни ръце и носеха кибрит.
И тъй, чак до края на лятото двете момиченца и Том висяха пред входната врата на мисиз Бентли като мушитрънчета, кацнали на жица. А разнесяха ли се сребърните звуци на сладоледаджията, входната врата се отваряше, мисиз Бентли излизаше оттам с ръка, заровена в отвора на среброустата й кесия, и още половин час те оставаха там, на предната веранда — децата и старата дама, да всмукват хладина в горещината, да ближат шоколадените ледени шушулки и да се кискат. Най-сетне бяха станали приятели.
— На колко сте години, мисиз Бентли?
— На седемдесет и две.
— А на колко бяхте преди петдесет и две години?
— Пак на седемдесет и две.
— Никога не сте бивали по-млада, нали, никога и не сте носили кордели и дрехи като нашите?
— Никога.
— А имате ли малко име?
— Казвам се мисиз Бентли.
— И открай време все в тази къща си живеете, нали?
— Все в тази.
— И никога не сте били красива?
— Никога!
— Никога, никога) — през един милион трилион години, така ли? — Двете момиченца очаквателно се навеждаха към старата дама в натегнатата тишина на четвъртия час на летния следобед.
— Никога — отекваше мисиз Бентли, — никога, през един милион трилион години.
— Приготви ли тефтерчето, Дъг?
— Приготвих го. — Дъглас наплюнчи химическия молив.
— Какво си записал досега?
— Всички обреди.
— Националният празник на Четвърти юли и тъй нататък, слагането на виното от глухарчета и разни други дреболии като например изваждането на пейката-люлка — това ли?
— Тук се казва така: „Изядох първия сладолед за това лято на първи юни хилядо деветстотин двадесет и осма.“
— Още не беше станало лято, беше пролет.
— Да, ама понеже беше „първи“, записах си го. Тези нови гуменки съм ги купил на двайсет и пети юни. На двайсет и шести за първи път съм тръгнал бос по тревата. Тръгнал кос гол и бос!… Кажи сега, какво твое да запиша, Том? Нещо първо, някакъв обред около ваканцията, да речем — за лова на раци в реката или как най-сигурно се хваща водният паяк-маяк?
— Не съм чул някой наистина да е хващал такъв воден паяк-маяк. Ти да знаеш някой да е улавял воден паяк-маяк? Напъни си мозъка и ми кажи!
— Ето, мисля.
— Е, и?
— Прав си, знаеш ли? Никой досега не е хващал. И сигурно никой няма да хване. Прекалено са бързи.
— Не е, защото са бързи, а защото изобщо не съществуват — заяви Том. Сетне помисли още малко и кимна. — Точно тъй, няма ги и изобщо не ги е имало. А сега виж аз какво искам да запишеш.
Той се наведе и зашепна в ухото на брат си.
Дъглас го записа.
И двамата се зачетоха в написаното.
— Брей, дявол да ме вземе! — възкликна Дъглас. — Ти знаеш ли, че никога не съм се сещал за това. Гениално е! Истина е. Старите хора никога не са били деца!
Много ми е жал за тях, защото просто няма как да им помогнем? - въздъхна замислено Том.
— Ще рече човек, че целият ни град гъмжи от машини — викна Дъглас, като продължаваше да тича. — Мистър Ауфман и Машината за щастие, мис Фърн и мис Робърта и Зелената им машина. А сега и ти, Чарли, с тая твоя машина — каква беше тя?
— Машина на времето! — задъхано отвърна Чарли Удман, който тичаше с него. — Честна думак, честен кръст!
— Пътешествия в миналото и в бъдещето, тъй ли? — запита Джон Хъф, който кръжеше наоколо им с лекота.
— Само в миналото. Е, ама ти пък много искаш! Стигнахме.
Чарли Удман удари спирачките пред един жив плет.
Дъглас погледна към старата къща.
— Хе, глупости, че тук живее старият полковник Фрийли! Каква ти Машина на времето тука! Да е изобретател, не е, защото ако беше, откога да се е чуло за, нещо тъй важно като Машина на времето!