Чарли и Джон тихичко изкачиха стъпалата към верандата, Дъглас изсумтя, поклати недоверчива глава и остана в подножието на стълбите.
— Добре де, Дъглас, няма да те каня! — сопна се Чарли обидено. — Полковник Фрийли наистина не е изобретил тази Машина на времето. Обаче има правата на собственик и освен това тя открай време си е била тука. Само че ние сме били глупаци, че не сме я виждали! Много ти здраве, Дъглас Споулдинг, бъди щастлив!
Чарли прихвана Джон за лакътя, сякаш придружаваше дама, отвори мрежестата входна врата и двамата влязоха. Мрежестата врата не се затръшна подире им.
Защото Дъглас я беше хванал и тихичко ги бе последвал вътре.
Чарли премина през закритата веранда, почука и отвори вътрешната врата. Всички се взряха през дългия тъмен коридор в някаква стая, осветена като подводна пещера в меко зелена, разсеяна, водниста светлина.
— Тук ли сте полковник Фрийли?
Мълчание.
— Малко недочува — поясни Чарли. — Обаче ми е казал направо да влизам и да викам, господин полковник!
В отговор долетяха прашинките от прахоляка, който се сипеше надолу през кладенеца на стълбището. А сетне се дочу леко мърдане в онази подводна камера, в далечния край на коридора.
Те тръгнаха предпазливо нататък и надникнаха в една стая, в която имаше само два предмета — един старец и един стол. Приличаха си един на друг — и двата бяха толкова тънки, че личеше къде са сглобявани — жлеб и шарнир, мускул и става. Останалото беше голи дъски на пода, голи стени и таван и огромни количества от безгласен въздух.
— Прилича ми на умрял — прошепна Дъглас.
— А, не, просто си мисли накъде отново да поеме — обясни Чарли с гордост и стеснение. — Господин полковник?
Единият от потъмнелите мебели помръдна и това се оказа полковникът, който премигваше объркано, взираше се и се усмихваше с безсмислена, беззъба усмивка.
— Чарли!
— Господин полковник, Дъг и Джон, приятелите ми, дойдоха да…
— Здравейте, момчета; сядайте, сядайте!
Смутени, момчетата седнаха на пода.
— Но къде е… — запита Дъглас.
Чарли го смушка в ребрата.
— Кое къде е? — запита полковник Фрийли.
— Къде е смисълът ние да говорим, иска да каже — Чарли изкриви лице към Дъглас, а сетне се усмихна на полковника. — Ние нямаме нищо за казване. Господин полковник, очакваме вие да ни разказвате.
— Пази се, Чарли. Старците непрестанно дебнат да спипат някой, който е готов да ги слуша. И започват да дрънкат като стар асансьор в празна шахта.
— Чин Лин Су — подхвърли Чарли ей тъй, между другото.
— Какво? — запита полковникът.
— Бостън — подсказа му Чарли, — хилядо деветстотин и десета.
— Бостън, хилядо деветстотин и десета ли? — Полковникът се замисли. — Ами да, Чин Лин Су, разбира се…
— Тъй вярно, господин полковник.
— Чакай да си припомня… — чу се гласът на полковника и сякаш се понесе над бистрите води на някакво езеро. — Чакай да си спомня…
Момчетата зачакаха.
Полковник Фрийли си пое дълбоко въздух и замълча.
— Първи октомври, хилядо деветстотин и десета, спокойна, хладна, ясна есенна нощ, бостънския театър „Вариете“, да, ето го. Салонът е претъпкан, всички са в очакване. Оркестър, фанфари, завесата се вдига! Чин Лин Су, великият източен магьосник! Ето го там, на сцената! А ето ме и мене, на първия ред! „Фокус с куршум! — обявява магьосникът. - Има ли доброволци?“ Човекът до мене става, „Проверете пушката! — нарежда Чин. — Бележете куршума! — заповядва той. — А сега изстреляйте този белязан куршум — мишена ще ви бъде моето лице, а в дъното на сцената аз ще хвана този куршум със зъбите си!“ — обявява Чин.
Полковник Фрийли пое дълбок въздух и замълча.
Дъглас го гледаше полуучуден и полузапленен, Джон Хъф и Чарли бяха зяпнали от удивление. Старецът заговори отново — главата и тялото му бяха като вдървени, движеха се единствено устните.
— „Готов, цели се, стреляй!“ — виква Чин Лин Су. Тряс! Притраква пушката. Тряс! Чин Лин Су изревава, поваля се, лицето му е червено петно. Настъпва хаос. Всички се изправят. Нещо се е объркало с пушката. „Мъртъв е“, казва някой. И точно така! Мъртъв… Ужасно, ужасно… Никога няма да забрани… лицето му червена маска… хилядо деветстотин и десета… Бостън… Театър „Вариете“… бедният, бедният…
Полковник Фрийли бавно отвори очи.
— Ах, господин полковник — възкликна Чарли. — Ужасно хубаво беше. Хайде сега за Бил Залога, а?
— Бил Залога ли?
— По времето, когато сте били в прерията, през осемстотин седемдесет и пета.
Бил Залога! — Полковникът опипваше в мрака. — Осемстотин седемдесет и пета… да, аз и Бил Залога стоим на едно възвишениице в средата на прерията и чакаме. „Ш-т-казва Бил Залога. Слушай!“ Прерията като огромна сцена в очакване на бурята. Гръмотевица. Далечна. Нова гръмотевица. По-наблизо. И оттатък тази прерия, докъдето очите ти стигат, един огромен заплашителен тъмножълт облак, натежал от черни гръмотевици, слязъл сякаш досами земята, петдесет мили широк, петдесет мили дълъг, цяла миля дебел, и се носи ей толкова, на три пръста от земята. „Божичко! — провиквам се аз. Боже! — виквам от хълмчето. — Боже!“ А земята, момчета, тупти като подплашено сърце, сърце, полудяло от страх. Аз треперя, ще ми се счупят кокалите. Земята, и тя трепере, тъка — тъка — тъка — тъка, пра-а-ас! Тътен. Това е чудесна дума: тътен. Ах, как тътнеше тази могъща буря — как лазеше край хълмовете, по тях, през тях… а ти виждаш единствено облака и нищо от това, което е скрито в него. „Ето ги!“ — виква Бил Залога. И аз разбирам, че облакът е бил само прахоляк! Не бил нито мъгла, нито дъжд, а само прериен прахоляк, вдигнат изпод изсъхналата трева, като най-финото брашно, като цветен прашец, окъпан от слънчевите лъчи, защото слънцето се беше показало. Аз отново извиквам! Защо ли? Защото целият този всепроникващ прахоляк се раздира като някакво було и аз ги виждам, дявол да го вземе! Великата армия на древната прерия: бизоните, буфалото!