Том подъвка и кимна.
— Прав си, така е, татко!
За малко да се случи, мислеше си Дъглас. Каквото и да беше, бе нещо Велико, ей богу, нещо Велико! От какво ли се стресна? Къде се потули? Зад оня храст е! Не, не — сега е зад гърба ми! Не, тук е… почти е тука… Той тайно си разтри стомаха.
Ако почакам, ще се върне. Нищо няма да ми направи; усещам, че не е дошло, за да ми стори зло. Но за какво тогава? За какво? За какво?
— Знаеш ли колко футболни мача сме изиграли през тази година, през миналата и по-миналата? - ни в клин, ни в ръкав запита Том.
Дъглас се втренчи в бързо движещите се Томови устни.
— Записал съм си ги! Хиляда петстотин шейсети осем мача! Колко пъти съм си измил зъбите през последните десет години? Шест хиляди! Петнайсет хиляди пъти съм си мил ръцете. Спал съм четири хиляди и няколко пъти, без да се броят следобедните дремки. Изял съм шест хиляди праскови, осем хиляди ябълки. Круши — двеста. Не съм много по крушите. За каквото и да попиташ — имам статистика! До милиарди стигат някои неща, които съм правил през миналите десет години, ако реша да ти ги събера.
Ето го, напрегна се Дъглас, пак е наблизо. Защо? Гласът на Том ли го примамва? Но защо Том? Том дърдори с пълна уста, баща им седи на пъна, нащрек като планинска котка, а думите изскачат из устните на Том като мехурчета от газирана вода:
— Прочетени книги: четиристотин. Сутрешни кинопрожекции: четирийсет филма с Бък Джоунс, тридесет с Джак Хокси, четирийсет и пет с Том Микс, трийсет и девет с Хут Гибсън, сто трийсет и два трикфилма с Котарака Феликс, десет филма с Дъглас Фейрбанкс, осем пъти съм повторил Лон Чейни във „Фантомът на операта“, четири — с Милтън Силсиз и един любовен филм с Адолф Менжу, заради който съм престоял деветдесет часа в тоалетната на киното — чаках да минат глезотиите, че да изгледам „Котаракът и канарчето“ или „Прилепът“ — страхотия — всеки стиснал съседа си и крещи от страх с цяло гърло — от началото до края! В това време съм изсмукал четиристотин захарни пръчки, изял съм триста орехови кифли, седемстотин фунийки сладолед…
Том продължи да каканиже монотонно и накрая баща им запита:
— А колко ягоди си набрал досега, Том?
— Двеста петдесет и шест — ни повече, ни по-малко! — незабавно отвърна Том.
Баща им се разсмя, обядът свърши и те поеха отново към сенчестите поляни да търсят лисиче грозде и ситни диви ягоди, приведоха се към земята и тримата, започнаха пак да берат и не спряха, докато кофите не натежаха, а през цялото време Дъглас, затаил дъх, си мислеше: Да, да, пак приближава! Ето на, сякаш ми духа във врата! Не се оглеждай! Работи. Бери, пълни си кофата. Погледнеш ли, ще го подплашиш пак. Не го изпускай този път! Но как, как да го примамя тук, пред мене, че да го видя, да се срещнем очи в очи? Как? Как?
— Имам си снежинка в кибритена кутия — обади се Том, вгледан усмихнато в ягодовия сок, обвил ръката му като ръкавица.
О, я млъкни! — поиска да извика Дъглас. Но нали неговият вик щеше да събуди ехото и да пропъди Нещото?
А всъщност — чудна работа! Том бъбреше неспирно, но вместо да побегне, Нещото приближаваше, не се плашеше от Том, Том го примамваше със своя дъх, самият Том бе част от Него!
— Още от миналия февруари — изкиска се Том. — Подадох навън празна кибритена кутия в една снежна буря, кацна тлъста снежинка, затворих кутийката, изтичах в къщи и я бутнах в ледника!
Близко е, съвсем близко. Дъглас следеше захласнато движещите се Томови устни. Щеше му се да избяга оттам, защото знаеше, че отвъд гората се вдига гигантска приливна вълна. След миг тя ще се стовари отгоре им, ще ги помете, ще ги отмие завинаги…
— Да, уважаеми — възхищаваше се Том и продължаваше да бере. — Аз съм единственото момче в цял Илинойс, което си има снежинка посред лято. Скъпоценна като диамант, няма лъжа. Утре ще я отварям. От мен да мине, Дъг, и на теб ще ти я покажа…
Всеки друг ден при тези думи Дъглас би изсумтял, би го плеснал, би го обвинил в нагла лъжа. Но сега, когато голямото Нещо се беше вече втурнало към него, когато вече се спускаше през ясния въздух право отгоре му, той едва кимна, затворил очи.
Учуден, Том спря да бере и се извърна да види брат си.
Превитият към земята Дъглас му се стори чудесна мишена. И Том се метна връз него, полетя с вик и го повали. Паднаха, сбиха се и се претърколиха.
О, не! Дъглас отпъди мислите от ума си. Не! Но отведнъж… Да, всичко е наред! Да! Нито сплитането, ни допирът на телата, нито пък падането на земята — нищо не бе отпратило назад приливната вълна, която се стовари точно в този миг, накваси ги и ги отми с грохот по тревистия бряг, навътре към гората. Юмруче го удари по устата. Усети вкуса на ръждива топла кръв, сграбчи Том, стисна го здраво и останаха да лежат в тишината, сърцата им биеха до пръсване, а въздухът съскаше през ноздрите им. Накрая бавно, почти уверен, че всичко наоколо е изчезнало, Дъглас леко открехна едното си око.