Полковникът остави мълчанието да се сгъсти, а сетне изведнъж го разкъса:
— Глави като юмруци на гигантски негри, тела като локомотиви! Двайсет, петдесет, двеста хиляди железни ракети излетяха откъм запад, смениха траекторията и като хвърляха искри, с очи — нажежени въглени, затрополяха към забвението!
Видях как прахолякът се повдигна и за известно време ми се откри това море от гърбици, от сплъстени гриви, черни, дръгливи вълни, разлюлени нагоре, надолу… „Стреляй! — виква ми Бил Залога. — Стреляй! — И аз запъвам ударника и се прицелвам. — Стреляй!“ — съска ми той. А аз стоя там и се усещам като същинска божия десница, загледан в тази огромна панорама на сила и жестокост, която се носи край мене, носи се покрай мене, нощ посред пладне, същинско погребално шествие, черно и дълго и опечалено и тъй до безкрай, а човек не стреля по погребални шествия, нали така, момчета? Нали не стреля? И в този миг единственото, което аз си пожелах, беше прахът да падне пак и да покрие черните изображения на гибелта, които бъхтеха земята и се блъскаха един друг в огромни, тромави тълпи. И тогава, момчета, прахолякът легна ниско. Облакът скри милионите чифтове крака, които хвърляха гръмотевици и вдигаха бури. Чух Бил Залога да ругае и усетих, че блъска ръката ми. Но аз самият бях щастлив, загдето не съм докоснал този облак, нито пък силата, скрита в този облак, дори с една оловна сачма. Искаше ми се само да стоя и да гледам как времето профучава покрай мене в огромни вълни, скрито от бурята, вдигната от бизоните и също тъй повлечена от тях нататък, към безкрая.
Час, три часа, шест часа минаха, докато бурята се скри оттатък хоризонта, към хора не тъй милостиви като мене. Бил Залога ме беше изоставил, аз стоях сам, глух като глухар. Преминах вцепенен и през някакъв град на сто мили в южна посока и не можех да чувам гласовете на хората, но от това ми беше драго. Просто искаше ми се поне за известно време да си припомням гръмотевицата. Чувам я всъщност и до днес, в летни следобеди като сегашния, когато дъждът се сбира оттатък, над езерото; страховит, прелестен звук… звук, какъвто ви пожелавам да чуете и вие…
Разсеяната светлина се процеждаше през носа на полковник Фрийли — нос голям, като от бял порцелан, който крепеше сякаш в себе си много блед и много изстинал оранжев чай.
— Спи ли? — запита най-сетне Дъглас.
— Не — обясни Чарли. — Зарежда си батериите.
Полковник Фрийли дишаше бързо и леко, сякаш бе тичал дълго време. Най-после отвори очи.
— Здравейте, господин полковник! — каза Чарли с възхищение.
— Здравей, Чарли. — Полковникът се усмихна недоумяващо на момчетата.
— Този е Дъг, а това е Джон — представи ги Чарли.
— Добре дошли, момчета.
Момчетата поздравиха.
— Но… — започна Дъглас. — Къде е?…
— Божичко, какъв тъпак! — Чарли блъсна Дъглас по рамото. Обърна се към полковника. — Та какво казахте, сър?
— Че казах ли нещо? — учуди се старецът.
— Гражданската война — подсказа тихичко Джон Хъф. — Помни ли гражданската война?
— Дали съм си спомнял? — ядоса се полковникът. — Помня я, разбира се! — Гласът му потрепера и той отново затвори очи. — Всичко! Помня всичко освен… освен на страната на кои се бих…
— Какъв цвят ви беше униформата… — подсказа му Чарли.