— Е, ама цветовете започват да избеляват — прошепна полковникът. — Замъглят се. Виждам край себе си войници, но отдавна, много отдавна вече спрях да различавам цвета на мундирите и на шапките им. Роден съм в Илинойс, отраснах във Вирджиния, ожених се в Ню Йорк, къщата си я построих в Тенеси, а сега, късно, твърде късно, пак се върнах тука, обратно в Грийн таун. Разбирате ли защо цветовете избеляха и се замъглиха…
— Но сигурно си спомняте от коя страна на хълмовете сте водили бой? — Чарли говореше с равен глас. — От коя страна изгряваше слънцето? От дясната или от лявата? Към Канада ли настъпвахте или към Мексико?
— Някои сутрини изгряваше сякаш от дясната ми страна, други пък — откъм лявото ми рамо. Настъпвахме по всякакви посоки. Седемдесет години минаха оттогава. За толкова време човек забравя и слънца, и сутрини…
— Но не може да не си спомняте кога сте побеждавали, нали? Сетете се за някоя спечелена битка, хайде, опитайте!
— А, не, не — отвърна старецът занесено. — Не си спомням някой някога да е побеждавал в нещо. Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие. Единственото, което си спомням, е само загуби и мъка, и в края на краищата, нищо добро. А краят, Чарли, това беше победа сама за себе си и тя нямаше нищо общо с топовете. Но вие, момчета, май не очаквате от мен да ви приказвам за подобни победи, нали?
— Ами битката при Антетъм — подсказа Джон Хъф. — Я попитай за Антетъм!
— Участвувах в нея.
Очите на момчетата светнаха.
— А Бул Рън, сраженията при Бул Рън…
— И там бях — кротко рече полковникът.
— Ами боевете при Шило?
— Не е минала година от живота ми, в която да не съм си казвал — какво хубаво име, и какъв срам, че се среща единствено във военните бюлетини.
— Хайде за Шило тогава. За форт Съмтър, може ли?
— Видях първите облачета от барутния дим. — Гласът му беше замечтан. — Колко спомени се връщат към мен, колко спомени… Спомням си песните: „Тъй тиха е реката тази нощ, спят войните, от сладък сън обвзети; проблясват кротко лунните лъчи, постът край Потомак свети, свети…“ Спомени, помени… „Тъй тих е Потомака тази нощ, приплясват кротичко вълните на реката; не ще се върнат постовите нивга вече, лицата мъртви мие им росата…“ След капитулацията от балкона на Белия дом мистър Линкън накара оркестъра да изсвири „Отвърни очи, отвърни очи, отвърни очи, Диксиленд3…“ А след това пък онази бостънска дама, която една вечер съчини най-незабравимата ст всички песни: „Видяха моите очи на бога появяването славно; и как той стъпка в своите нозе на гнева гроздето отровно“. Късно нощем понякога усещам как устата ми сама запява песните от някогашни времена. „Рицари славни на Дикси! Бдете над бреговете ни южни…“, „-Щом с победа нашите се върнат, украсени с лаврови венци…“ Безброй песни пети от южняците, песни и на северняците, носени насам-натам от нощните ветрове. „Ний идем, татко Абрахаме, триста хиляди нови бойци…“ „Вдигнете палатки, вдигнете палатки, вдигнете палатки на стария плац“. „Ура, ура, ний идеме с победа, ура, ура, светът към нази гледа…“
Гласът на стареца угасна. Момчетата стояха дълго време, без да се помръднат. А после Чарли се извърна към Дъглас, погледна го и запита:
— Е, казвай - е ли, или не е?
Дъглас вдъхна на два пъти и му отговори:
— Той наистина е!
Полковникът отвори очи:
— Какво съм бил наистина?
— Машина на времето — промърмори Дъглас. — Машина на времето.
Полковникът впери очи в момчетата и не ги отклони цели пет секунди. Гласът му звучеше смаяно.
— Така ли ме наричате, момчета?
— Тъй вярно, господин полковник.
— Тъй вярно, сър.
Полковникът бавно се облегна назад в стола си, погледна момчетата, погледна ръцете си, а сетне впери поглед в голата стена зад тях.
Чарли стана.
— Е, май вече трябва да си вървим. Довиждане и много благодарности, господин полковник.
— Какво? А, довиждане, довиждане, момчета.
Дъглас, Джон и Чарли се измъкнаха на пръсти през вратата.
Но макар че прекосиха полето на зрението му, полковник Фрийли не ги видя.
Момчетата вече бяха на улицата, когато се стреснаха от нечий глас, който ги викаше от прозореца на първия етаж:
— Хей!
Вдигнаха глави.
— Заповядайте, господин полковник!
Полковникът се надвеси от прозореца и размаха ръка.
— Мислих над онова, което ми казахте, момчета!
— И какво, сър?
— Така е — прави сте! Как не съм се сетил досега? Машина на времето — боже мой, боже мой! — Машина на времето!
— Тъй вярно, сър!
3
Диксиленд — така се наричали щатите, които са се присъединили към Конфедерацията по време на Гражданската война — Южните Щати, Б. пр.