— Довиждане, момчета. Добре дошли сте на борда, когато пожелаете!
При завоя на улицата те се извърнаха и видяха, че полковникът продължава да им маха. Помахаха му, изпълнени с чувство на топлота и доброта и свиха зад ъгъла.
— Пуф-паф — подвикна Джон. — Мога да пропътувам дванадесет години в миналото. Ту-ту-ту!
— Не — замисли се Джон. — Няма да мога да доживея аз, да пропътувам сто години. Ех, а това се казва пътешествие. И това се казва машина.
Повървяха в мълчание, вгледани в нозете си. Стигнаха до някаква ограда.
— Който не може да я прескочи — обяви Дъглас, — значи е момиче.
По целия път, чак до дома му, викаха на Дъглас „Дора“.
Късно след полунощ Том се събуди и видя, че Дъглас бързо записва нещо в бележника си на светлината на електрическо фенерче.
— Какво става, Дъг?
— Какво става ли? Стават разни неща. Броя си късметите, Том! Слушай сега, от Машината за щастие нищо не излезе, нали така? Но - много важно! Тъй или инак, през цялата година съм оправен с превоза. Поискам ли да отида някъде по главните улици, хвърлям се на Зеления градски трамвай и оттам наблюдавам какво става, и всичко виждам. Поискам ли да стигна някъде в по-крайните квартали, почуквам на вратата на мис Фърн а мис Робърта, те зареждат батериите на тяхното автомобилче и се понасяме по уличките. Поискам ли да потичам по пътеките, да скачам през огради и да разглеждам онази част на Грийн таун, която се вижда само от задните дворове и където трябва да стъпваш тайно и тихичко, слагам си новите гуменки. Гуменки, автомобил и трамвай, ясно ли е? Оправен съм! Но има и нещо още по-хубаво, Том, много по-хубаво, слушай! Ако ми се прииска да бъда там, където никой друг не може да отиде, защото са глупаци и за това през ума не им минава, ако поискам да се върна назад в хилядо осемстотин и деветдесета, а сетне пък да се прехвърля в хилядо осемстотин седемдесет и пета, или да се замъкна чак в хилядо осемстотин и шейсета, стига ми само да скоча в бързия влак на полковник Фрийли! Виж как си го записвам тук: „Старците може никога да не са били деца, както е случаят с мисиз Бентли, ала като големи или като деца някои от тях са се навъртали около Апоматокс през лятото на хилядо осемстотин шейсет и пета. Те имат зрение на индианец и могат да виждат назад много по-далече, отколкото Том или аз можем да виждаме напред.“
— Чудесно си го изразил, Дъг - а какво точно искаш да кажеш с това?
Дъглас продължи да пише: „Искам да кажа, че нито Том, нито аз ще имаме възможността да пътуваме в миналото толкова назад, колкото тях. Ако сме късметлии, може да доживеем до четиридесет, четиридесет и пет, най-много до петдесет. А пък за тях тава е като най-обикновена обиколка около квартала. Чак когато доживееш до деветдесетте, до деветдесет и пет, до стотака, тогава чак можеш да кажеш, че си пътешественик в миналото.“
Фенерчето угасна.
Двамата останаха да лежат, осветени ат луната.
— Разбираш ли, Том — прошепна Дъглас, — непременно трябва да успея да пропътувам по всичките тези начини. Да видя всичко, каквото има да се види. Но най-вече трябва да посещавам полковник Фрийли по веднъж, два, три пъти на седмица. Той е най-ценната от всички машини. Той приказва, ти слушаш. А колкото повече приказва, толкова по-далече те води и ти започваш да виждаш и да забелязваш най-различни неща. Той ти внушава, че си се качил на необикновен влак и бога ми, наистина е тъй. Проходил е линията открай докрай и знае. А ето ни сега нас двамата, ти и аз, по същата тази железопътна линия, ала в самото й начало, но толкова много са нещата, които има да се видят, да се подушат и да се направят, че ще ни трябва някой като стария полковник Фрийли за да ни подбутва и да ни подканя: отваряйте си очите, момчета, отваряйте ги, за да запомните всяка изминала секунда! Всичко, което заслужава да се помни! Затова, когато ние самите остареем и при нас дойдат деца, ще можем да сторим за тях това, което полковникът сега прави за нас. Ето тъй върви този свят, Том, затова трябва да отделям колкото може повече време да ходя при полковника, да го слушам и да тръгвам на пътешествия в миналото всякога, когато той пожелае.
Том помълча известно време. Сетне погледна към скрития в мрака Дъглас.
— Пътешествие в миналото ли? Този израз ти ли го измисли?
— И да, и не.
— Пътешествие в миналото — повтори си го шепнешката Том.
— Обаче в едно съм напълно сигурен — промълви Дъглас със затворени очи. — Такова пътешествие сигурно е ужасно самотно!
Тряс!
Някаква врата ое затръшна шумно. Прахолякът в един таван се разхвърча над отрупаните там бюра и лавици с книги. Две старици налегнаха отвътре таванската врата и всяка припираше да я заключи час по-скоро. От покрива над главите им сякаш в миг излетяха хиляди гълъби. Жените приклекнаха като под тежък товар, смалиха се като че ли под барабанните удари на крилете. А сетне застинаха, зяпнали от изненада. Онова, което им се беше счуло, не беше друго, а звуците на страха, туптенето на стреснатите им сърца… Опитаха се да надвикат този шум.