— Боже мой, какво направихме, Бедният мистър Куортърмейн!
— Убили сме го. И някой сигурно ни е видял. Погледни…
Мис Фърд и мис Робърта надникнаха през оплетения в паяжини тавански прозорец. Под тях, сякаш изобщо не се бе случила такава страшна беда, орехите и брястовете спокойно растяха под топлото слънце. Някакво момче мина по тротоара, върна се, мина отново с вдигната към дома им глава.
Двете жени на тавана се гледаха една друга сякаш се мъчеха да различат лицата си през водите на буен поток.
— Полицията! Но никой не блъскаше по входната врата и никой не викаше: „Отворете в името на закона!“
— Кое е онова момче долу? - Дъглас, Дъглас Споулдинг! Дошъл е, горкият, за да го разходим със Зелената машина. То нищо не знае. Нашата гордост е нашата разруха. Гордостта, и тази електрическа измишльотина!
— Ах, този ужасен търговец от Гъмлорт Фолз! Виновен е само той и сладките му и медени думи!
Думи, думи — думи като летен дъждец по топъл, покрив…
И изведнъж — ето ги в друг един ден и в друго пладне. Двете седяха на сенчестата си веранда, разхлаждаха се с бели ветрила и пред тях имаше чинийки с ледено, треперещо лимонено желе.
От заслепяващия блясък, от озарената слънчева улица, искряща, разкошна като царска колесница…
Зелената машина!
Тя се хлъзгаше крилато. Тя шептеше като океански бриз. Нежна като кленови листенца, свежа като бистра зелена вълна, тя мъркаше, сякаш котка по новолуние. А в машината, нахлупил панамена шапка над брилянтинени коси — самият търговец от Гъмпорт Фолз! С мека гумена стъпка, нечута, поврътлива, машината прескочи лъснатия им до бяло прочник, избръмча до най-долното стъпало на верандата, изви се и спря. Търговецът слезе с подскок, засенчи слънцето с панамената си капела. Усмивката му блесна в тази мъничка сянка.
— Именувам се Уйлям Тара! А това тук… — той стисна нещо като крушка. Разнесе се зов на тюлен — е тромбата! Повдигна черните сатенени възглавници. — Място за батериите! — В горещия въздух лъхна на светкавица. — Кормилен лост! Подпорка за нозете! Сенник за пасажерите! Това е in toto Зелената машина!
Затворили очи, при този спомен старите дами потрепераха в тъмния таван.
— Ах, да го бяхме проболи с губерките си!
— Ш-т! Чуй!
Долу някой чукаше на входната врата. След малко чукането престана. Видяха някаква жена да прекосява двора и да влиза в съседната къща.
— Лавиния Небз с празна чаша — сигурно е дошла за малко захар.
— Дръж ме, умирам от страх.
Затвориха очи. Спомените продължиха да се нижат. Сякаш този човек от Гъмпорт Фолз бе превърнал в уханен букет старата сламена шапка на желязната окачалка.
— Благодаря, с удоволствие пийвам един леден чай. — В тишината се чу как студената течност се излива в стреснатия му стомах. Сетне впери поглед в старите дами, сякаш бе доктор, който с малка лавпичка преглежда очите, носа и гърлата им. — Госпожи, зная, че сте много енергични. То си личи. Осемдесет години — щракна той с пръсти, — осемдесет години са нищо за вас! Но всички знаем — има дни, когато човек е толкова зает, тъй е зает, че именно тогава му трябва приятел, приятелят в нужда се познава, а този приятел е двуместната Зелена машина.
Той впери светлите си, като на препарирана лисица зелени изцъклени очи в своята прекрасна стока. Тя грееше пред тях в яркото слънце, ухаеше на ново и ги очакваше — едно елегантно кресло, сложено за удобство върху колела.
— Безшумна като лебедов пух. — Те усетиха дъха му по-лицата си. — Ослушайте се. — Те се ослушаха. — Батериите са заредени и са готови! Чувате ли? Ни трепет, нито звук. Електрически, уважаеми госпожи. Презареждат се всяка нощ във вашия гараж.
— А дали няма… искам да кажа… — по малката сестра сръбна глътка леден чай. — А дал няма опасност да ни хване ток?
— Пропъдете навеки тази мисъл!
Той подскочи към машината, а зъбите му бях като протези във витрина на зъболекарска лаборатория — така самотната им, измъчена усмивка ни поздравява, когато нощем минаваме край тях.
— Следобедни чайове! — Той изтанцува около возилото. — Клубове по бридж. Соарета. Премиери. Официални обеди! Рождени дни! Сбирки на Женското дружество. — Той изпърпори по улицата, сякаш си отиваше завинаги. Върна се, изморено провлачайки гуми. — Вечери на Обществото на многодетните майки. — Седна спретнато, имитирайки стегата в корсет важна дама. — Леко се управлява. Тихо, елегантно пристигате, също тъй се оттегляте. Не е нужно разрешително за управляване. Горещо е — тръгвате да се разхладите. А-а-х! — Той хлъзна към дворната врата, отметнал глава, блажно притворил очи, с коса, развята от вятъра.