Изкачи тежко и смирено стълбите към верандата, с шапка в ръка, и като се върна, погледна към возилото така, сякаш гледаше към олтара на кварталната църква.
— Госпожи — обади се той нежно, — ще отбия двайсет и пет долара. По десет долара месено, за две години.
Първа надолу по стъпалата и в двойната седалка се намери Фърн. Едва се сдържаше. Ръката я сърбеше. Вдигна я. Смело стисна гумената тромба.
Разнесе се зов на тюлен.
Откъм верандата Робърта се провикна развеселено и се наведе над парапета.
Търговецът също се развесели. Той придружи по-старата сестра надолу по стъпалата, като се заливаше от смях, ала в същото време измъкна писалката, порови се в сламената капела и оттам извади някакви листове.
— Ето, така я купихме! — припомни си мис Робърта на тавана, ужасена от невижданата им смелост. — Някой би трябвало да ни спре! Да си призная, все ми изглеждаше като количка от карнавално шествие!
— Добре де — сопна й се мис Фърн, — помниш че открай време ме наболиваше бедрото, а и ти не обичаш да вървиш. Изглеждаше ми тъй изискана, толкова царствена. Също като някогашните кринолинени рокли. Жените не са вървели, а сякаш са плували в тях! Зелената машина плуваше също тъй безшумно.
Като корабче за развлечения, леко за управление, сякаш си взел в ръка тъничка диригентска палка, ей тъй.
Ах, незабравимата и приказна първа седмица — омагьосаните следобеди, окъпани в златно сияние, в които те жужаха през сенчестия град по една замечтана, всевечна река, седнали вдървено, усмихващи се на познати минувачи, уверено изпъваха сбръчкани ръце, за да предупредят накъде ще завиват, на всяко кръстовище изтръгваха хриплив зов от черната гумена тромба, понякога качваха да повозят Дъглас или Том Споулдинг, или друго някое от момчетиите, които иначе подтичваха до тях, да си приказват. Петнадесет бавни и приятни мили в час при най-висока скорост. Те се явяваха и изчезваха през слънцето и сянката, лицата им се шареха и пъстрееха от крайуличните дървета, идваха и си отиваха подобно видения от древността, покатерени върху колела.
И накрая днешният следобед! — въздъхни Фърн. — Ах, този проклет следобед!
— Беше случайност!
— Обаче ние избягахме, а това е престъпно!
Ах, това пладне. Дъхът на кожа от възглавниците под телата им, уханието на поизветрял парфюм от чантичките им, които се мятаха зад тях, докато се возеха в безшумната Зелена машина из малкия, премалял от жегата град.
Случи се изведнъж. Както се носеха меко по плочииците — понеже улиците в този час бяха напечени и жарки и единствената сянка беше под дворните дървета, — те стигнаха до един сляп ъгъл и надуха гърлената тромба. Внезапно, като пружинено човече от детска играчка, изневиделица се появи мистър Куортърмейн!
— Варда! — изпищя мис Фърн.
— Варда! — изпищя мис Робърта.
— Варда! — извика мистър Куортърмейн.
Двете жени се сграбчиха една друга, вместо да сграбчат кормилния лост.
Разнесе се страхотен сблъсък. Зелената машина отплува нататък в горещото пладне, под сенчестите кестени, покрай дърветата с аленеещи ябълки. Двете стари дами погледнаха назад само веднъж и очите им посърнаха от ужас.
Старецът лежеше на плочника безмълвен.
— И ето ни сега тука — проплака мис Фърн в притъмняващия таван. - Ох, защо не спряхме! Защо избягахме, защо?
— Ш-ш-ш! — Двете се ослушаха.
Долу отново се почука.
Когато чукането заглъхна, видяха някакво момче да прекосява ливадката в здрача. — Ха, Дъглас Споулдинг бил, искал е да го повозим. — И двете въздъхнаха.
Часовете се нижеха; слънцето вече залязваше.
— Цял следобед се спотайваме тука — уморено се обади мис Робърта. — Възможно ли е да престоим горе три седмици, докато всички забравят станалото?
— Ще умрем от глад.
— Какво да направим? Смяташ ли, че са ни видели и са ни проследили? — Погледнаха се една друга.
— Не. Никой не ни е видял.
Градът се бе смълчал, във всички малки къщички палеха светлините. Отдолу се понесе мирис на полята трева и на вечерни гозби.
— Време е да сложим месото — заяви мис Фърн. — Франк ще се върне след десет минути.
— Не е ли опасно да слезем?
— Не ни ли намери долу, Франк ще викне полицията. А това е още по-ужасно.