Слънцето се скри изведнъж. Сега те бяха само две подвижни сенки в димната дрезгавина.
— Как мислиш, дали е умрял? — запита мис Фърн.
— Кой, мистър Куортърмейн ли?
— Да — чу се след малко. Робърта се замисли.
— Ще проверим във вечерния вестник.
Отвориха таванската врата и внимателно погледнаха надолу към стъпалата.
— Ах, ако Франк разбере, ще ни отнеме Зелената машина, а колко е приятно да се возиш, да се разхлаждаш на зефира и да оглеждаш града.
— Хайде да не му казваме!
— Да не му казваме ли?
Подкрепяха се една друга по скърцащите стъпала до втория етаж, като от време на време поспираха да се ослушат… Когато влязоха в кухнята, първо надникнаха в килера, погледнаха с уплашен поглед през прозорците, накрая се заеха да пържат кюфтета на печката. След петминутно улисано в работа мълчание Фърн тъжно погледна през рамо към Робърта и рече:
— Виж какво си мисля. Вече сме стари и грохнали, а не искаме да си го признаем. Опасни сме. Имаме дълг към обществото за това, че избягахме.
— Е и … — Тежко мълчание легна върху звука от пържене в кухнята: двете сестри се гледаха безмълвно, с празни ръце.
— Според мен — заяви Фърн след продължителна съзерцание на стената — никога вече не бива да управляваме Зелената машина.
Робърта вдигна някаква чиния и я стисна в тъничката си ръка.
— Никога — значи завинаги, тъй ли? — запита тя.
— Тъй.
— А трябва ли да… да я махнем оттука? Не бихме ли могли да я оставим?
Фърн обмисли въпроса й.
— Е, смятам, че да я оставим, това може.
— И то ми стига. Сега ще отида да откача батериите.
Робърта тръгваше навън, когато влезе Франк, най-малкият им, едва шейсет и шест годишен брат.
— Здравейте, сестрици! — провикна се той.
Робърта безмълвно се провря край него и се измъкна в летния здрач. Франк носеше вестника, който Фърн изведнъж дръпна от ръката му. Разтреперана, тя го прегледа внимателно и като въздъхна облекчено, даде му го обратно.
— Видях отвънка Дъг Споулдинг. Поръча да ви предам едно съобщение. Да не сте се тревожили — видял бил всичко и всичко било наред. Какво означава това?
— Кой знае. — Фърн се извърна гърбом и затършува за носната си кърпичка.
— Детска му работа. — Франк продължително се загледа в гърба на сестра си, сетне вдигна рамене.
— Вечерята ще стане ли скоро? — запита той приветливо.
— Да. — Фърн взе да нарежда масата.
Някъде отвън долетя зов на тромба. Веднъж, два, три пъти — далечен, далечен зов.
— Това пък какво е? — Франк погледна през кухненския прозорец в тъмнината. — Какво нрави там Робърта? Можеш ли да си представиш, седнала в Зелената машина и стиска гумената тромба!
Още веднъж, още дваж в тъмнината като тъжен зов на животно прозвуча звукът на тромбата.
— Но какво й става на тази жена? — ядоса се Франк.
— Остави я на мира! — изпищя Фърн.
Франк замря от изненада.
Миг по-късно Робърта влезе тихо, без да погледне към тях, и тримата седнаха да вечерят.
Първите ивици светлина по отсрещния покрив; зазоряване. Листата на дърветата се събуждат и леко тръпнат от най-нежния утринен полъх. И в този миг някъде отдалече по извитата сребърна линия се появява трамваят, стъпил на четири мънички стоманеносини колела, боядисан в цвета на мандарина. Покриват го еполети от лъскав месинг и кантове от злато; а пък жълтият му звънец задрънчава всеки път, щом древният ватман чукне педала със сбръчканата си обувка. Цифрите, изписани върху предницата и на гърба му, са ярки като лимони. Кадифените седалки вътре гъделичкат като хладен зелен мъх. Нещо подобно на камшик за двуколка излиза из покрива му, протяга се към паяжинената нишка, опъната високо край дърветата, и смуче електрически ток. От всеки прозорец се носи благоухание, всепроникващият синкав и потаен дъх на летни бури и светкавици.
Трамваят се движи по дългите, засенчени от брястовете улици, облечената в сива ръкавица ръка на ватмана докосва леко, уверено, сякаш е част от тях, лостовете за управление.
По пладне ватманът спря своя трамвай в средата на улицата и се наведе от прозореца.
— Хей, елате насам!
Дъглас, Чарли и Том, а и всички останали момичета и момчета от квартала видяха как сивата ръкавица ги приканва нататък, спуснаха се от дърветата, захвърлиха въжетата за скачане като змийски кълба по моравите и хукнаха, за да се настанят в зелените плюшени седалки, без да плащат за билет. Мистър Тридън, ватманът, държеше ръкавицата си над разреза на касичката, докато караше трамвая по сенчестата улица, и не спираше да подвиква.
— Ама къде отиваме? — запита Чарли.
— Последен рейс — обясни мистър Тридън, вперил очи във високата електрическа жица. — Край на трамваите. От утре тръгват автобусите. Искат да ме пенсионират. Затуй — безплатно возене за всички! Внимание!