Той завъртя месинговата ръчка, трамваят изпъшка и сви по една безкрайна зелена извивка, времето в целия свят сякаш опря и само децата, мистър Тридън и неговата чудотворна машина заплуваха по една безкрайна река далече оттук.
Как тъй последен ден? — запита слисаният Дъглас. — Как е възможно да направят това? Не стига, че я няма вече Зелената машина — заключена е в гаража без обяснения. Не стига, че новите ми гуменки вече остаряват и стават по-бавни! Как ще се придвижвам? Но… Но… Ама как така ще спрат трамвая?! Каквото и да казват, автобусът не е трамвай. Не издава същия шум. Няма ни релси, ни жици, не изпуща искри, не си пълни релсите с пясък, не е тъй шарен, няма звънец, не си сгъва стъпалото като трамвая.
— Вярно, така е! — съгласи се Чарли. — Видя ли трамваят да си разгъва стъпалото като хармоника, сърцето ми се обръща.
— И на мене — рече Дъглас.
Стигнаха края на линията; сребърни релси, запустели там от осемнадесет години, продължаваха към хълмистата равнина. През хилядо деветстотин и десета народът с пълни кошници отивал на излет с трамвая чак до парка Чесмън. Изоставените релси сега ръждясваха сред хълмовете.
— Ето тук ще свием обратно — възвесети Чарли.
— Ето, тук ти грешиш! — Мистър Тридън превключи резервния генераторен ключ. — Готово!
И трамваят подскочи, хлъзна се, подмина градските покрайнини, остави улицата и се понесе надолу през райета от уханно слънце и широки сенчести ленти, от които лъхаше на гъби. Той се пързаляше е шепот през напръскани е див слънчоглед ливади, край опустели спирки, осеяни с ненужни стари билети, за да се влее накрая в горския поток на зеленината, а Дъглас продължаваше да нарежда:
— Че дори и миризмата на трамвая е съвсем друга. Возил съм се в чикагски автобус — знаеш ли колко неприятно вони!
— Трамваите били много бавни — обади се мистър Тридън. — Затова искали автобуси. Автобуси за населението и автобуси за учениците.
Трамваят изскърца и спря. От багажника над главата си мистър Тридън смъкна големи похлупени кошници. С викове децата помогнаха да се пренесат кошниците край един поток, който се изливаше в тихо езеро, а покрай езерото висока дървена естрада за оркестър гинеше под челюстите на термитите.
Настаниха се да ядат сандвичите с шунка и пресните ягоди, а мистър Тридън взе да им разказва как било преди двадесет години, как музиката свирела вечер на тази украсена естрада, как музикантите духали в медните си свирки, как бясно шишкото-диригент размахвал палка, как деца и светулки се гонели из високата трева, как дамите с дълги рокли и високи прически а ла Помпадур пристъпвали по дървените пътечки, съпровождани от кавалери с високи, стегнати, колосани яки. Сега пътечката се виеше пред тях, превърната в изгнила дървесина. Езерото бе тихо, синьо и бистро, рибите кротко лъкатушеха между зелените тръстики, ватманът продължаваше да разказва, а децата сякаш се пренесоха в изминалите дни, мистър Тридън им се привидя странно млад, очите му засвяткаха като малки лампички, сини и електрични. Беше един от тия блажени, спокойни дни, никой не бързаше, наоколо се стелеше гората, слънцето беше спряло на небето, а пък гласът на мистър Тридън се носеше като напев, една игла бродираше във въздуха, ушяваше, понякога разшиваше от него фигурки — златни и невидими. В едно цветче се свря жужаща пчела. Трамваят се мъдреше като някаква омагьосана лира и звънтеше там, където слънцето го палеше най-силно. Трамваят бе в ръцете им, с месинговия си аромат, като лапаха зрелите ягоди. Летният полъх на вятъра издухваше от дрехите им свежо ухание на трамвай.
По небето над тях с вик прелетя един гмурец.
Някой потрепера.
Мистър Тридън нахлузи ръкавици.
— Е, хайде, време е да вървим. Вашите ще помислят, че съм ви отвлякъл завинаги.
В трамвая беше тихо и цареше прохладен мрак като в магазин за сладолед. Смълчаните деца обърнаха седалките, които издадоха мека зелена кадифена въздишка, и седнаха с гръб към мълчаливото езеро, към изоставената естрада и дървените скари на пясъка, които тананикаха някакъв напев одеве, докато пристъпяха по тях на брега закъм други брегове.
Дрън — меко се чу звънчето под крака на мистър Тридън и те литнаха обратно, над изоставени от слънцето, повехнали цветни ливади, през горите, към един град, който сякаш смачка стените на трамвая със своите тухли, асфалт и греди, когато мистър Тридън спря, за да пусне децата по сенчестите улици.
Чарли и Дъглас последни застанаха до изплезения език на трамвая, до сгъваемото стъпало, последни вдъхваха електричество и гледаха облечената в ръкавица ръка на мистър Тридън, легнала върху месинговите ръчки.