Дъглас прокара пръсти по зеления горски мъх, огледа среброто, месинга, винения дървен таван.
— До скоро виждане, мистър Тридън.
— Сбогом, момчета…
— До скоро виждане, мистър Тридън.
— До скоро виждане.
Въздухът сякаш ахна, вратата меко се затвори и приюти ръждясалия си език. Трамваят бавно отплува в ранния здрач, по-светъл от слънцето, като същинска мандарина, искрящ от злато и ярко жълто, зави зад далечния ъгъл с писък, и просто изчезна, отиде си.
— Училищен автобус! — Чарли стигна до бордюра. — Няма вече да ни оставят и да закъснеем! Ще ни прибират от собствените ни домове. Никога вече да не закъснееш — до края на живота! Представяш ли си този кошмар, а, Дъглас? Представяш ли си го?
Но Дъглас стоеше на моравата и си представяше какво ще стане утре, когато работниците излеят горещия катран върху сребърните релси, та да не се познава, че оттука е вървял трамвай. Знаеше обаче, че на него самия ще му трябват най-малко толкова години, за колкото можеше да си помисли сега, за да забрави тези релси, та макар и дълбоко заровени. Знаеше, че щеше да се събужда в някоя есенна, пролетна или зимна утрин и ако не погледнеше през прозореца, ако останеше да си лежи, заровен дълбоко и топло в своето легло, сигурно щеше да го чуе как звъни тихо и далечно.
Отвъд завоя на сънената улица, нагоре, откъм булеварда, между равните редици от чинари, брястове и кленове, в затишието преди започването на уморителния ден щеше да чуе край своя дом онези мили звуци. Като потракване на часовник, като грохот на сто търкалящи се метални бурета, като жужене на едно-единствено водно конче на разсъмване. Като люлка-въртележка, като малка електрическа буря, като цвета на синя светкавица той щеше да се мерне и пак да изчезне. Трамвайният звън. Съсък, подобен на изпусната сифонена струя, потекла по масата, подновяване на сладък прекъснат сън, в който сънят поема своя път, поведен по скритите и погребани релси, към някаква скрита и погребана цел…
— Да се поразвеем след вечеря, а? — предложи Чарли.
— Дадено — съгласи се Дъглас, — да се развеем!
Фактите относно Джон Хъф, дванадесетгодишен, са, прости и лесно се установяват. Като следотърсач надминава и най-изкусния индианец чоктоу или чероки, откакто свят светува, скача отвисоко като маймуна от лиана, престоява под водата цели две минути и може да преплува сто и петдесет метра подводно от мястото, където се е показал за последен път. Футболните топки, които му пращаха, той изстрелваше към дърветата и одрусваше целия плод. Прескачаше като нищо огради по метър и осемдесет, прехвърляше се по клоните по-бързо, и се измъкваше с пълна пазва праскови по-лесно от всеки друг. Беше вечно засмян. Бе страшно приветлив. Не беше темерут. Беше много добър. Косата му беше черна и къдрава, зъбите му — бели като каймак. Знаеше думите на всички каубойски песни и беше готов да ти ги каже, стига да поискаш. Помнеше имената на всички диви цветя, както и часовете, когато луната изгрява и залязва, и времето на прилива и отлива. Според Дъглас Споулдинг той беше единственият жив бог в целия Грийн таун, Илинойс, през този двадесети век. Сега той и Дъглас Споулдинг се скитаха извън града в друг един топъл и безбрежен ден, с небе високо, като синьо стъклено кълбо, и с рекички, озарени от огледални води, които се браздяха от бели подводни камъни. Беше ден идеален, като пламък на свещ.
Дъглас му се радваше и вярваше, че тъй ще продължи завинаги. Това съвършенство, тази пълнота, този дъх на трева се простираха далеч напред със скоростта на светлината. Приятелят до тебе подсвирква като чичопей, подритва топката, двамата скитате, кръстосвате по прашните пътеки, всичко е съвършено, всичко е истинско; нещата са тука, край тебе, те са ти подръка и всякога ще бъдат.
Беше прекрасен ден, а изведнъж нахлуха облаци, закриха слънцето и вече не го пуснаха да се покаже.
Джон Хъф продължително му обясняваше нещо с кроткия си глас. Изведнъж Дъглас се закова на пътеката и го погледна.
— Джон, моля ти се, повтори го пак… — Ти много добре чу какво ти казах, Дъг.
— Каза, че заминаваш оттук, тъй ли?
— Билетът за влака ми е в джоба. Пуф-паф, тряс! Шъ-шъ-шъ-шъ! Фиу-фиу-у-у-у-у!
Гласът му замря.
Джон измъкна нашарения с жълто и зелено влаков билет от джоба и двамата се вгледаха в него.
— Тази вечер! — възкликна Дъглас. — Ох, господи! Ами нали тази вечер щяхме да играем на фенери и на статуи! Как стана тъй изведнъж? Нали си тука, в Грийн таун, откакто аз се помня? Не може така, хоп — решаваш и си заминаваш!