— Заради баща ми — обясни Джон. — Назначават го в Милуоки. До днеска не бяхме сигурни…
— Господи боже, че нали другата седмица е пикникът на баптистите, сетне големият карнавал в Дени на труда, после Всех святих… не може ли да останете поне дотогава?
Джон поклати глава.
— Ужасна работа! — изохка Дъглас. — Трябва да седна!
Седнаха под един дъб на склона на хълма, който гледаше към града, а край тях слънцето изписваше големи треперещи сенки; под дървото беше хладно като в пещера. Долу огрелият от слънце град бе пребелял от горещината, широко разтворени, прозорците му се задъхваха от жега. Дъглас изпита желание да се върнат там, защото градът със самата си тежест, с къщите си, с тяхната големина би могъл да затисне Джон, да не го пусне да се изправи и да избяга.
— Но ние сме приятели — изрече Дъглас безпомощно.
— И приятели ще си останем — утеши го Джон.
— Ти ще се връщаш почти всяка седмица, нали?
— Татко казва, че само веднъж или най-много два пъти в годината. То е на осемдесет мили оттук.
— Но осемдесет мили не е далеч! — викна Дъглас.
— Не, не е далеч наистина — съгласи се Джон.
— Баба ми има телефон. Ще ти се обаждам. А може и всички да ти дойдем на гости. Ще бъде чудесно!
Джон мълча дълго време.
— Хайде да си говорим за друго — предложи Дъглас.
— За какво?
— Как за какво? След като заминаваш, имаме хиляда неща да си кажем! Всичко, за което щяхме да си приказваме през другия месец или през по-другия! За богомолки, за цепелини, за акробати, за гълтачи на мечове! Хайде, все едно, че ще си бъдеш тука, дай да си поприказваме за скакалците, дето дъвчат тютюн.
— Работата е там, че не ми се приказва за скакалци.
— Ама нали ти беше интересно!
— Така е. — Джон се загледа втренчено в града. — Но май сега не му е времето.
— Какво ти е, Джон? Много си особен…
Джон беше затворил очи и беше изкривил лице.
— Слушай, Дъг, къщата на Търлови, горния им етаж, нали го знаеш?
— Знам го.
— Рисуваните стъкла на малките кръгли прозорчета откога са там?
— Открай време.
— Сигурен ли си?
— Тия прозорци са си там още отпреди да се родим. Защо?
— Днеска за пръв път ги забелязах — замислено каза Джон. — Както си вървях през града, погледнах нагоре и ги видях. Кажи ми, Дъг, какво съм правил през всичките тези години, че не съм ги забелязал?
— Правил си други неща.
— Дали? — Джон се извърна и някак стреснато изгледа Дъглас. — Божичко, Дъглас, как е възможно едни идиотски прозорци така да ме изплашат? Искам да кажа, то не е нещо да те уплаши, нали така? Но от това осъзнавам… — той заекна. — Осъзнавам, че щом съм могъл да не видя прозорците, значи не съм видял и още много други неща, разбираш ли? Ами нещата, които съм видял? Какво става с тях? Ще мога ли да си ги спомням, когато няма да съм тука?
— Онова, което човек иска да запомни, запомня го! Преди две лета нали бях на лагер? Там всичко си спомнях.
— Не е вярно! Ти ми призна. Събуждал си се нощем и не си можел да си спомниш лицето на майка си.
— Наистина ли?!
— През някои нощи се случва и с мене, в собствения ми дом; изкарвам си ума. Трябва да стана, да отида до спалнята на нашите и да ги погледна, като спят, за да си ги опомня! Връщам се в стаята си и пак ги забравям. Божичко, Дъг, кажи ми какво е това? — Той здраво прегърна коленете си. — Едно нещо ще ми обещаеш, Дъг. Обещай да не ме забравяш, обещай да не забравяш лицето ми и мене целия. Ще обещаеш ли?
— Фасулска работа! Главата ми е като прожекционен апарат. Лежа си нощем, включвам лампата в главата си и хоп, ето ти я картинката на стената, ясна като ден; и тебе ще те виждам, как ми викаш и махаш с ръка.
— Замижи, Дъг. Я сега ми кажи, какъв цвят са ми очите? Не гледай. Какъв цвят са мм очите?
Дъглас се изпоти. Клепките му нервно затрепераха.
— Не е честно, Джон.
— Кажи!
— Кафяви!
Джон извърна глава.
— Нищо подобно.
— Как тъй нищо подобно?
— Тъкмо обратното! — Джон затвори очи.
— Я се обърни насам — ядоса се Дъглас. — Отвори очи да видя.
— Безполезно — промълви Джон. — Ти вече си ме забравил. Точно както си мислех.
— Обърни се, ти казвам! — Дъглас го сграбчи за косата и бавно го извъртя към себе си.
— Добре, Дъг.
Джон отвори очи.
— Зелени! — Смаяният Дъглас отпусна ръка. — Очите ти били зелени… Е, близко е до кафяви. Почти са лешникови!
— Дъг, моля ти се, не ме лъжи.
— Ясно — рече Дъг. — Няма вече.
Останаха така, заслушани в другите момчета, които тичаха нагоре по хълма, крещяха и им подвикваха.
Надбягваха се по железопътната линия, измъкнаха обяда си от книжните кесии и вдъхнаха дълбоко аромата на сандвичите с шунка и морско-зелени кисели краставички, на пъстрите ментови бонбони. Продължиха да тичат, а Дъглас сложи ухо на горещата стоманена релса и до слуха му долетя потракването на далечни влакове, запътени нанякъде в невидими посоки, които му пращаха морзови знаци тук, под това убийствено слънце. Изправи се, дълбоко удивен.