— Хей, Джон!
Защото Джон тичаше, а това бе нещо ужасно. Когато тичаш, тича и времето. Ти викаш, крещиш, бягаш и се премяташ и ето ти изведнъж — слънцето залязло, дошло е време да се прибираш и поемаш по дългия път към дома и вечерята. Докато си се помайвал, слънцето се е извъртяло зад гърба ти! Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш. Така, като го наблюдаваш, от единия ден ти можещ да си направиш цели три.
— Джон!
Да го подмами към себе си сега можеше само с хитрост.
— Джон, хайде да избягаме от другите!
С викове Дъглас и Джон се втурнаха напред, спуснаха се по вятъра надолу, оставиха се на силите на гравитацията, понесоха се над ливади, покрай плевници, тичаха дотогава, докато звукът от нозете на преследвачите заглъхна.
Изкатериха се върху една сламена купна, същински лагерен огън, запращял под тях.
— Хайде да не правим нищо — предложи Джон.
— И аз това щях да ти кажа — зарадва се Дъглас.
Останаха мълчаливи и задъхани.
Дочуваше се лек звук като от буболечка в сеното.
Чуха го, но не погледнаха към него. Когато Дъглас премести китката си, звукът затиктака от другата страна на купната. Когато сложи ръка в скута си, звукът затиктака от скута му. Той мигновено погледна нататък. Часовникът показваше три.
Дъглас крадешком премести дясната си ръка към тиктакането и измъкна винтчето за стрелките. Върна часовника назад.
Сега вече имаха колкото си щат време да наблюдават света внимателно и дълго, да следят слънцето как преминава по небето като огнен вихър.
Накрая обаче Джон, изглежда, усети, че безплътната тежест на сенките им се отмества и накланя надругаде, защото запита:
— Колко стана часът, Дъг?
— Два и половина.
Джон огледа небето.
— Недей! — примоли се безгласно Дъглас.
— Повече ми прилича на три и половина, че и на четири — каза Джон. — Нали съм скаут. Там ни учат.
Дъглас въздъхна и баво извъртя стрелките напред.
Джон го наблюдаваше, без да продума. Дъглас го погледна. Джон го ощипа по ръката, но на шега. Влакът се появи внезапно, прелетя покрай тях и отмина тъй неочаквано, че момчетиите отскочиха като опарепи, викнаха стреснати и размахаха юмруци, а с тях заедно и Дъглас, и Джон. Влакът изрева надолу по релсите и отхвърча с ония двеста души в него. Прахолякът потича подире му известно време, а сетне слегна в златната тишина между сините релси.
Момчетата вървяха към дома.
— Като навърша седемнайсет, ще замина за Синсинати и ще стана железопътен пожарникар — обяви Чарли Удман.
— Имам чичо в Ню Йорк — похвали се Джим. — Ще отида при него и ще стана печатар.
Дъг не запита другите. Влаковете вече потракваха и той видя лицата им как се размазват в далечината от задната платформа на вагона или притиснати в прозореца на купето. Един по един те се изнизаха. Сетне видя празните релси, лятното небе и себе си на друг един влак, запътен в друга посока. Дъглас усещаше, че земята се движи под нозете му и виждаше как сенките им се вдигат от тревата и въздухът потъмнява.
Преглътна с мъка, сетне нададе пронизителен вик, сви назад юмрук и с всички сили със свистене запрати въображаемата топка високо в небета.
— Който стигне най-последен, той е задница на носорог!
Хукнаха по пътеките, кискаха се и раздираха въздуха. Джон Хъф тичаше и крачката му бе лека като перце. Дъглас тичаше с нозе, напълнени с олово.
Стана седем часът, всички се навечеряха и момчетата — ако се съди по блъскането на вратите и крясъците на родителите им да не ги блъскат тъй — започваха да се събират навън. Дъглас, Том, Карлайл и Джон стояха с други още пет-шестима — време беше за играта на криеница и на статуи.
— Само една игра — предупреди Джон. — Сетне ще трябва да се прибирам. Влакът тръгва е девет. Кой ще сочи?
— Аз искам — предложи Дъглас.
— За пръв път някой доброволно иска да сочи — учуди се Том.
Дъглас се вгледа продължително в Джон.
— Тичайте — нареди той.
Момчетата се разпръснаха с викове. Джон отстъпи няколко крачки, сетне се затича със скокове. Дъглас бавно започна да брои. Остави ги да се отдалечат, да се разпръснат, да се отделят всеки в свой малък свят. Когато сметна, че вече са си намислили какво да бъдат и са отишли достатъчно далеч, той пое дъх: