И всяко нещо си беше на мястото.
Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено.
И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга.
Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас.
Пръстите му трепнаха, обагрени от кръв, като трофей от непознато знаме, забелязано едва сега, до този миг невидяно, а той се питаше на коя страна воюва и каква клетва е дал. Прегърнал Том, но без да осъзнава, че го държи, той допря свободната си ръка до тази кръв, сякаш кръвта би могла да се откърти, да се вземе на длан, да се оглежда от всички страни. След туй пусна Том и остана да лежи по гръб, с ръка протегната към небето, стана само глава, от която очите се взираха като стражи през бойниците на неизвестен замък в един мост — ръката му, и в пръстите, където яркият кървав вимпел трептеше на светлината.
— Лошо ли ти е, Дъг? — запита Том.
Гласът му долиташе от дъното на зелен мъхест кладенец, изпод водата, тайнствен, далечен.
Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножница на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени в кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Дъхът му гладеше зъбите, нахълтваше леден и излизаше разжарен. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма пораснаха с една милионна от инча на главата му. Чуваше ритъма на сърцата-близнаци в ушите си, третото сърце туптеше в гърлото му, двете сърца пулсираха в китките му, истинското сърце блъскаше в гърдите му. Милионите пори по тялото му се разтвориха.
Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил!
Извика това гръмко, но безмълвно, поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванайсетгодишен и чак сега! Чак сега да открие този безценен часомер, този светлозлатен часовник, с гаранция за седемдесет години, оставен под дървото и намерен по време на боричкането.
— Хей, Дъг, да не ти е лошо?
Дъглас викна, сграбчи Том и двамата се претърколиха.
— Дъг, ти си луд!
Луд!
Свлякоха се по нанадолнището, слънцето нахлуваше в устата им, сипеше се в очите им като счупено лимоновожълто стъкло, задъхваха се като пъстърви, изхвърлени на брега, от смях в очите им излязоха сълзи.
— Не си полудял, нали, Дъг?
— Не, не, не, не, не!
Затворил очи, Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.
— Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?
Сигурно. Да, дявол да го вземе! Леопардите затичаха безшумно към още по-тъмни гори, където очите не можеха да се извъртят, за да ги проследят.
— Дано да знаят — промълви Дъглас. — О, дано да го знаят.
Дъглас отвори очи. Високо над него в изпъстреното със зелени листа небе, баща му стоеше засмян, с ръце на кръста. Очите им се срещнаха. Дъглас се развълнува. Татко знае, каза си той. Всичко е било замислено. Довел ни е тука нарочно, за да преживея това! Той отдавна е в този заговор, познава всичко това. А сега вече знае, че и аз го знам.
Ръка се плъзна надолу и го изправи във въздуха. Стъпил на нозе, застанал до Том и баща им, изподран и размъкнат, Дъглас нежно притискаше ъгловатите си лакти и ближеше наранената си устна със задоволство. А после погледна към баща си и Том. — Сам ще отнеса кофите — заяви той. — Поне този път, моля ви аз да занеса всичко.
Подадоха му кофите с лукави усмивки. И той стоеше, поклащаше се леко, а в здраво стиснатите му, изпънати ръце беше събрана цялата гора — тежка, натегнала от сладък сок. Искам да почувствувам всичко, което може да се чувствува, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден.
След него литнаха пчелите, по дирите му се понесе дъх на лисиче грозде и златно лято, а той вървеше натоварен и полупиян, с чудотворно заздравели пръсти, с изтръпнали ръце, с нозе, които тъй се препъваха, че баща му го хвана за рамото.