— Замръзни! Статуи!
Всички се вкамениха.
Бавничко Дъглас прекоси поляната и спря до Джон Хъф, замръзнал като метална сърна в здрача.
Далеч наоколо момчетата стояха с вдигнати ръце, със сгърчени лица, с очи, светнали като на препарирани катерици.
А пред него беше Джон, сам и неподвижен, никой наоколо не тичаше, никой не кряскаше, никой нямаше да наруши този прекрасен миг.
Дъглас обиколи статуята от едната страна, сетне се завъртя край нея обратно. Статуята не мърдаше. И не продумваше. Гледаше към хоризонта с полуусмихнати уста.
Също както преди няколко години в Чикаго, когато отидоха в едно голямо здание с мраморни фигури и той ги бе разглеждал мълчаливо. А тук сега стоеше Джон Хъф с петна от трева по коленето й дъното на панталоните, с изподрани ръце и струпеи от стари рани по лактите. Тук стоеше Джон Хъф с укротени гуменки, с нозе, обвити от тишина. Ето устата, която бе дъвкала безброй сладкиши с праскови в предишните лета и кротко беше обяснявала не едно и не две неща за живота и за света. Ето очите, не слепи като очи на статуя, а живи, от разтопено зелено злато. Тъмните коси се вееха ту на юг, ту на север, ту в друга някоя посока, с най-лекия полъх на вятъра. В дланите му бе отпечатан целият град, по тях личеше прахолякът от пътищата, в тях имаше тресчици от корите на дърветата, пръстите миришеха на коноп, на лозници и на зелени ябълки, на стари монети, на жаби с цвят на зелена кисела краставичка. Ето ушите, през които слънцето прозираше като розов топъл прасковен мъх, а пък наоколо, невидим, се носеше дъхът му с ухание на мента.
— Слушай ме сега, Джон — каза Дъглас, забранявам ти да се мръднеш на милиметър. Заповядвам ти да стоиш тук и да не мърдаш още три часа, отсега нататък!
— Дъг…?
Устните на Джон помръднаха.
— Замръзни! — нареди Дъглас.
Джон отново впи поглед в небето, но сега вече не се усмихваше.
— Трябва да си вървя — прошепна той. - Не мърдай; разваляш играта!
— Ама просто вече-трябва да се прибирам — високо рече Джон.
И статуята се раздвижи, отпусна надолу ръце и извърна глава да погледне Дъглас. Останаха загледани един в друг. И другите деца взеха да отпускат ръце.
— Ще изиграем още една игра - обяви Джон. — Само че този път ще соча аз. Тичай! Момчетата хукнаха.
— Замръзни!
Момчетата замръзнаха. А с тях и Дъглас.
— Не се движи! — викна Джон. — Не мърдай!
Той отиде при Дъглас и застана до него.
— Разбери, това е единственият начин да се разделим — каза Джон.
Дъглас гледаше встрани от него, нагоре към здрачаващото се небе.
— Никой да не мърда, всички да сте статуи още точно три минути! — заповяда Джон.
Дъглас усети, че Джон го обикаля, тъй както той преди малко беше обикалял около Джон. Усети Джон да го тупва по рамото, само веднъж, и то леко.
— Сбогом! — промълви Джон.
Сетне нещо изфуча във въздуха и Дъглас разбра, без да е нужно да поглежда, че зад него вече няма никой.
Далече някъде прозвуча свирка на влак.
Дъглас почака цяла минута, докато да заглъхне шумът от тичащи нозе, ала шумът не спираше. Все още бяга, а не ми изглежда да се отдалечава, помисли си Дъглас. Защо не спре да тича?
И отведнъж разбра, че това бил шумът на неговото сърце, в собственото му тяло.
Спри! Той удари с ръка по гърдите. Спри да тичаш! Не ми харесва този звук!
А после осъзна, че пресича моравата, минава край другите статуи, ала не разбра дали и те като него оживяват. Струваше му се, че не помръдват. Но всъщност и той самият се движеше единствено от коленете надолу. Останалата част от тялото му беше студена като камък и много натежала.
Докато изкачваше стъпалата към тяхната предна веранда, той изведнъж се извърна, за да огледа другите дворове.
Всички те бяха пусти.
Поредица от пушечни изстрели. Мрежестите врати се затръшваха една след друга, вечерен залп по цялата улица.
Статуите са най за предпочитане, каза си той. Тях единствено човек може да задържи в своя двор. Но не бива да им се позволява да мърдат. Пуснеш ли ги веднъж, изпуснал си ги завинаги.
Внезапно юмрукът му се отдели като бутало от тялото и се размаха заканително към зелените дворчета, към улицата и към сгъстяващия се мрак. Лицето му се бе наляло с кръв, очите му горяха.
— Слушай, Джон! — викна той. — Хей ти, Джон! Джон, ти си ми враг, чуваш ли? Не си ми приятел! Да не си посмял повече да се връщаш! Махай се, чу ли! Враг такъв, чуваш ли? Това си ти! Кпай на приятелството ни, ти си лайно, това си, лайно! Джон, чуваш ли ме, Джон?
Небето потъмня изведнъж, сякаш някой оттатък града сви фитила на газена лампа. Дъглас стоеше на верандата, задъханата му уста не спираше. А юмрукът му бе все тъй насочен към къщата от другата страна, надолу по пътя. Погледна си юмрука и той се стопи, стопи се зад него и целият свят.