Когато тръгна нагоре, в тъмното, където само усещаше лицето си, ала не можеше да види нищо — ни тялото, нито юмруците си, — той започна да си повтаря неспирно: бесен съм, яд ме е, мразя го, бесен съм, ад ме е, мразя го! Десет минути по-късно изкачи най-горното стъпало в пълния мрак…
— Том? обади се Дъглас, — искам да ми обещаеш само едно, може ли?
— Може. Какво?
— Нищо, че си ми брат, и нищо, че по някой път ме е яд на тебе — обещаваш ли никога да не ме изоставяш?
— Искаш да кажеш, че вече ще ми даваш да идвам с теб и с другите, като тръгвате нанякъде, така ли?
— Ами… да… дори и това. Но най-вече искам да кажа да не ме изоставяш изобщо, разбираш ли? Да не те сгазва кола и да не падаш в пропасти.
— А, „яма, разбира се! Ти мене за какъв ме смяташ?
— Защото, ако недай боже се случи най-лошото и доживеем до дълбока старост — да речем, до четиридесет — четиридесет и пет, — можем да купим някоя златна мина в Запада, да си седим там, да пушим царевични реси и да си пуснем дълги бради.
— Да си пуснем бради, представяш ли си!
— Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нищо лошо.
— Разчитай на мене — обеща Том.
— Ама мен не ме е страх от теб самия — обясни Дъглас; — Мен ме е страх от господ, той да не обърка нещо.
Том се замисли над тези думи. — Не се страхувай, Дъг — успокои го Том. — И той се старае, доколкото може.
Тя се зададе откъм банята — сложила си беше йод на пръста, който бе порязала здравата, като си режеше от кокосовия кейк. В този миг пощаджията изкачи стъпалата към входната веранда, отвори вратата и влезе. Вратата се затръшна. Елмира Браун подскочи стреснато.
— Сам! — кресна тя. Размаха порязания си пръст, за да го разхлади от йода. — Още не мога да свикна, че мъжът ми е пощаджия. Всеки път, като влизаш, ми изкарваш ума!
Сам Браун стоеше е полуизпразиената пощаджийска чанта и се почесваше по главата. Извърна се и погледна навън, сякаш изведнъж в лятната и свежа утрин беше се спуснала гъста мъгла.
— Рано се връщаш днеска, Сам.
— Не можах да се сдържа — отвърна той някак смутено.
— Изплювай камъчето — какво е станало? — Тя пристъпи към него и се вгледа в очите му.
— Може да е нищо, а може и много да значи. Току що занесох пощата на Клара Гудуотър, в горната страна на улицата…
— На Клара Гудуотър, тъй лй?
— Хайде сега, не се нервирай де! Книжна пратка от издателство Джонсън Смит, Ресни, щат Уисконсин. Книгата се казваше… почакай да се сетя… Той присви напрегнато чело, сетне го отпусна. — «Албърт Магнус» — тъй беше. Одобрени, доказани, пригодни и природни Египетски тайнни или…“ — Той заби поглед в тавана, да си припомни написаното. — „Бяла и Черна магия за хора и животни, Разкриване на тайните познания и мистерии на древните философи!“
— И това — на Клара Гудуотър, тъй значи!
— Докато й го носех, надникнах в първите страници, какво лошо има в това? „Скритите тайни на живота, разбулени от прочутия учен, философ, химик, естественик, психомист, астролог, алхимик, металург, магьосник, тълковател на мистериите на мъдреците и магьосниците, тъй както и на скритите възгледи на многобройни изкуства и науки — неясни, ясни, практически и т.н.“ Така беше! Боже-е-е, мозъкът ми бил като фотографически апарат. Думите съм ги запомнил, само значението не ми е съвсем ясно, но…
Елмира стоеше, вгледана в порязания си пръст, сякаш друг някой го бе насочил към нея.
— Тъй значи, Клара Гудуотър — промърмори тя.
— Погледна ме право в очите, като й го подадох, и каза: „Сега вече ще стана първокласна магьосница! За нищо време ще се дипломирам. Ще отворя салон. Ще правя магии на групи и поотделно, на малки и големи, на млади и стари.“ А сетне се изкиска, заби нос в книгата и си влезе.
Елмира се вгледа в синьото петно на ръката си, опипа с език един разклатен зъб.
Затръшна се врата.
Том Споулдинг, който клечеше на предния двор на Елмира Браун, вдигна поглед. Тръгнал беше из махалата да понагледа как са мравките и беше открил един чудесен мравуняк с голям отвор, в който огненочервени мравки от всички големини се трепеха нагоре-надолу, режеха въздуха с пипалцата си и като безумни завличаха части от умрели скакалци и частички от птичета в дълбините на земята. Ала това тук бе нещо друго: мисиз Браун залиташе на ръба на верандата си, сякаш току-що бе разбрала, че светът се носи надолу в космоса с шестдесет милиарда мили в секунда. Зад нея беше мистър Браун, който не знаеше колко са милите в секунда, а и да знаеше, щеше да му е все едно.