— Прах от човешки кости! — Елмира се дръпна назад и ритна Том по глезена. Той извика.
— А с този горчив пелин и с тия листа от папрат можеш, ако поискаш, да спреш куршум във въздуха и да летиш насън като прилеп — според глава десета от тази малка книжка. За подрастващи момченца е полезно да си залисват ума с такива неща. Обаче, като те гледам, ти май смяташ, че Роул е плод на моята фантазия. Да ти дам адреса му в Спрингфийлд, искаш ли?
— Да, непременно — заяде се Елмира, — а щом му пиша, ще вземете автобуса за Спрингфийлд, ще отидете в Централната поща, ще измъкнете писмото и ще ми отговорите с подправен детски почерк. Знам ви аз вас!
— Признайте, мисиз. Браун — ще ви се да сте председателка на дружество „Орлови нокти“, нали? От десет години насам все за това мечтаете. Сама се предлагате. И всеки път получавате един-единствен глас. Вашият собствен. Чуй ме сега, Елмира, ако искаха да те изберат, до една жените щяха да гласуват за тебе. Но както гледам, не виждам друг да е мръднал и пръст за тебе освен ти самата. Слушай! Аз ще те предложа и аз ще гласувам за тебе утре. Искаш ли?
— Значи загубена съм! — възкликна Елмира. — Миналата година по изборите едва не умрях от-простуда; невъзможно ми беше да мръдна от леглото, за да си проведа кампанията от човек на човек. Предишната пък си счупих крака. Много странна работа. — Тя присви очи и мрачно изгледа жената зад мрежестата врата. — Но това не е всичко. Миналия месец си порязах шест пръста, десет пъти си ожулих коленете, два пъти паднах от задната веранда — два пъти! Счупих един прозорец, изтървах четири чинии, една ваза за долар и четиридесет и девет от магазина на Биксби и да знаете, отсега нататък ще плащате за всяка счупена чиния — в дома ми и в двора.
— Значи до Коледа да фалирам — каза мисиз Гудуотър. Тя отвори мрежестата врата, излезе бързо и вратата се затръшна. — Елмира Браун, кажи ми, на колко си години?
— Не може да го няма в някоя от магическите ви книги. На трийсет и пет!
— Боже мой, като си помисля само — цели трийсет и пет години живот като твоя… — Мисиз Гудуотър сви устни и притвори очи, докато се мъчеше да пресметне нещо. — Това е приблизително дванайсет хиляди седемстотин седемдесет и пет дни и ако сметнем по три от тях на ден, това са дванайсет хиляди суматохи, дванайсет хиляди напразни притеснения и дванайсет хиляди беди. Един истински, добре запълнен живот, Елмира Браун. Дай да ти стисна ръката!
— Не ме докосвайте! — отстъпи Елмира.
— Знаете ли вие, госпожо, че сте една от най-непохватните жени в целия Грийн таун, щат Илинойс? Не е възможно да седнеш, без да намачкаш стола под себе си като хармоника. Невъзможно е да се изправиш, без да ритнеш котката. Не си прекосила ливада, без да цамбурнеш в кладенеца. Животът ти представлява един продължителен провал, Елмира Алис Браун, и аз не виждам нищо лошо в това, ако си го признаеш открито.
— Бедите не са били от непохватност, ами защото вие сте се навъртали някъде край мен, когато съм изтървавала тенджерата с фасула или пък ме е хващал ток от контакта у дома.
— Драга моя, в град, малък като нашия, всеки се намира близо до всекиго по едно или друго време на деня.
— А, значи признавате си, че сте се навъртали наблизо.
— Признавам си, че съм родена тука, да, но давам мило за драго да съм се родила в другия край на страната, Върви при зъболекаря си, Елмира, и го запитай, не би ли могъл да изтръгне този твой змийски език?
— О! — възкликна Елмира. — О, о, о!
— Ти ме извади из кожата. До този момент магиите не бяха ме интересували, но май ще трябва веднага да се захващам с тях. Слушай! Сега ти ставаш невидима. Докато стоиш тук, аз те омагьосвам. Ти изчезваш от погледа ми.
— Не е вярно!
— Вярно е — настоя - вещицата, — аз всъщност и досега не съм те забелязвала.
Елмира извади джобното си огледало.
— Ето ме! — Вгледа се по-внимателно и хлъцна. Присегна се, сякаш настройваше арфа, и откъсна един-единствен косъм. Разгледа го, като че беше експонат. — До този миг на главата ми не е имало ни един бял косъм!
Вещицата ое усмихна очарователно.
— Сложи го в буркан с вода и сутринта ще намериш червейче. О, Елмира, я се погледни най-сетне! Възможно ли е от толкова години все другите да са криви за дървените ти крака и твоята зплесия? Чела ли си Шекспир? Той дава малки обяснителни ремарки: Смут и суетня. Това си точно ти, Елмира. Смут и суетня! А сега тръгвай си, преди да съм опипала цицините по главата ти и преди да съм те урочасала да се отровиш през нощта! Къш-ш!
И тя размаха ръце, сякаш Елмира бе цял рояк от нещо.