— Прилоша ли ви, мисиз Браун? — запита мисиз Гудуотър.
— Нищо ми няма! — бавно отговори мисиз Браун. — Прибавих моркови на прах и коренче от магданоз, скълцано на много ситно; хвойнови зърна…
Тя отново спря, сякаш някой й беше извикал, млъкна, и вдигна поглед да огледа присъствуващите.
Тогава забеляза, че стаята бавно започна да се върти, първо отляво надясно, а сетне отдясно наляво.
— Корени от розмарин и цвят от лютиче… — някак провлечено пропя тя. Отпусна ръката на Том. Том отвори едното си окю и я погледна.
— Дафинови листа, листенца от латинка…
— Май най-добре ще е да седнете — предложи мисиз Гудуотър.
Една жена от края на реда стана и отвори прозореца.
— Сушен индийски пипер, лавандула и семе от киселица — додаде мисиз Браун и спря. — Хайде сега, започва изборът. Вие гласувайте, аз ще броя.
— Имаме време, Елмира — успокои я мисиз Гудуотър.
— Няма, няма! — Разтреперана, Елмира вдъхна на пресекулки. — Не забравяйте, госпожи, вече няма от кого да се плашите. Постъпете тъй, както отдавна ви подсказва сърцето. Гласувайте за мене, и… — Стаята отново беше започнала да се движи, този път отгоре надолу и отдолу нагоре. — Почтеност в ръководството… Всички, които са за мисиз Гудуотър, да кажат „да“.
— Да — изрече цялата стая.
— Които са за мисиз Елмира Браун, да кажат „да“ — измънка Елмира с отслабнал глас.
След малко самотният й глас изрече:
— Да!
И тя остана на подиума, като ударена от гръм.
Мълчанието изпълваше стаята от стена до стена.
И в тази тишина мисиз Елмира Браун издаде нещо като грачене. Сложи ръка на гърлото си. Извърна се и погледна замаяно мисиз Гудуотър, която в този миг, някак си между другото, измъкна от чантата си малка восъчна куклачка, в която бяха набучени няколко ръждиви кабарчета.
— Том — изпъшка Елмира, — заведи ме до дамската тоалетна.
— Да, госпожо.
Тръгнаха бавно, сетне забързаха, накрая хукнаха. Елмира побягна напред, разбута навалицата, стъпи на пътеката между редовете… Отвори вратата и зави наляво.
— Не там, Елмира, надясно, надясно! — изкрещя мисиз Гудуотър.
Елмира зави наляво и изчезна.
Разнесе се тропане от въглища, насипвани в шахта.
— Елмира! — Женитесе понесоха навън като девически баскетболен тим, блъскайки се една друга.
Единствена мисиз Гудуотър изтича по права линия.
Завари Том надвесен над шахтата на стълбището, стиснал се здраво за перилата.
— Четиридесет стъпала! — хълцаше той. — Цели четиридесет стъпала до най-долната площадка!
През следващите дни и месеци, че и години подир това се разказваше, как като някой отчаян пияница Елмира Браун се изтърколила по тези стъпала, удряйки се о всяко от тях по дългия си път надолу. Твърдяха, че когато започнала да се търкаля, вече била загубила съзнание, от това скелетът й бил съвсем отхлабен, тъй че всъщност се търкаляла по стъпалата, а не се блъскала о тях.
Когато спря най-долу, тя премигна и се почувствува по-добре, защото бе изхвърлила по пътя си онова, от което й беше призляло. Е, наистина, тъй беше насинена, че сякаш беше татуирана. Обаче нямаше ни изкълчена китка, нито дори навехнат глезен. Само през следващите три дни държеше главата си малко накриво и гледаше някак с крайчеца на очите, вместо да се извърне и да погледне. Но най-странно от всичко бе да се види как мисиз Гудуотър, озовала се в долния край на стълбата, сложи в скута си главата на Елмира и зарони сълзи върху й, докато останалите жени се тълпяха възбудено наоколо.
— Елмира, обещавам ти, Елмира, кълна ти се стига да оживееш, само да не умреш, чуй ме, Елмира, слушай! Отсега нататък ще правя магии само за добро. Край на черната, само бяла магия! До края на живота си, ако зависи от мене, ти няма вече да се препъваш в железни кучета, да се спъваш о прагове, да си порязваш пръста, нито да падаш по стълби! Елизиум, Елмира, рай — това ти обещавам! Само ми оживей! Гледай, изваждам кабарите от куклата! Обади ми се, Елми-и-ра! Хайде, проговори ми, седни! Отиваме горе, ще гласуваме отново. Председателка ще станеш, обещавам ти, председателка на женското дружество „Орлови нокти“, ще те изберем с мнозинство, нали така, госпожи?