При тези думи всички госпожи тъй се разтресоха от плач, че трябваше да се подпират една друга. Том, който наблюдаваше отгоре, отдаде сълзите на настъпила смърт.
Беше стигнал до средата на стълбището, когато се срещна с жените, които се изкачваха нагоре с вид на същества, оцелели след динамитна експлозия.
— Бягай от пътя ни, момче!
Най-отпред вървеше мисиз Гудуотър, която се смееше и плачеше едновременно.
Следваше я Елмира Браун, която вършеше същото.
А подир тях двете нагоре се катереха останалите сто двадесет и три членки на дружеството, които не знаеха от погребение ли се връщат, или са тръгнали на бал.
Том ги изчака да отминат и поклати глава.
— Не им трябвам повече — промърмори той. — Хич не им трябвам.
И стиснал се здраво за перилата, той се смъкна крадешком по стълбите, преди да са усетили, че го няма.
— Да ти разгадая историята не мога, но с две уми беше така — започна Том. — Жените се държаха също като луди. Всички се скупчили наоколо и реват. Елмира Браун седи най-долу цяла-целеничка, Сякаш костите й, ако ме питаш, са от желатин, вещицата хлипа на рамото й, а сетне всички се юрват нагоре по стълбите и се заливат от смях. Бу-у-ха-ха! Представяш си, нали? Аз на бърза ръка се изпарих!
— Магия, казваш значи? — запита Дъглас.
— Магия и нищо друго!
— Ти го вярваш това, така ли?
— Хем вярвам, хем не вярвам.
— Този град е пълен с чудесии! — Дъглас се вгледа в хоризонта, където облаците пъстреха небето с гигантски образи на древни божества и воини. — Заклинания, восъчни кукли, игли, еликсири, казваш, а?
— Много не ми приличаше на еликсир, а пък за повръщано беше прекалено гладко. Ау! У-у-п! — Том се хвана за стомаха и изплези език.
— Вещици, — промълви Дъглас. И загадъчно присви очи.
И ето, настъпва денят, когато от всички страни, отвсякъде край тебе започваш да чуваш как ябълките капят, капят от дърветата една по една. Първо една там, друга оттатък, после са три, сетне четири и подир това девет, и двадесет, докато завалят отвесно, като пороен дъжд, като стъпки от конски копита по меката тъмнееща трева, а последната ябълка на дървото си самият ти; и стоиш там в очакване на вятъра да отхлаби постепенно ръката ти, вкопчила се в небето, и бавно, бавно да те смъкне надолу. Много преди да си тупнал в тревата, ти вече ще си забравил и за дървото, и за другите ябълки за лятото и за зелената трева отдолу. Ще се сринеи в мрака…
— Не!
Полковник Фрийли изведнъж отвори очи и се из пъна в инвалидния стол. Протегна студената си ръка и опипа за телефона. Слава на бога, все още беше там! Той го притисна до гърдите си, премигвайки.
— Мразя го този сън! — заяви той на празната стая.
Накрая, с разтреперани пръсти вдигна слушалката, поиска международни разговори, поръча на телефонистката един номер и започна да чака, вперил очи във вратата на спалнята, сякаш тя всеки миг можеше да се отвори с трясък, вътре да нахълта тумба от досадни синове, дъщери, внуци, милосърдни сестри и доктори и да му отнемат последната наслада, която все още можеше да поднесе на гаснещите си чувства. Преди много дни, а да не бяха и години, когато сърцето му се бе опитало да се провре навън като кама през ребрата и плътта, бе чул долу момчетата… какви им бяха имената? Чарлз, Чарли, Чък; да! И Дъглас! И Том! Ето, успя да си ги спомни! Викаха го през коридора, ала ония затръшнаха вратата под носа им, изпъдиха момчетата. Не бива да се вълнувате, обясниха му докторите. Никакви, никакви, никакви посетители. Той чу момчетата да прекосяват улицата, видя ги, помаха им с ръка. Махнаха му и те. „Господин полковник… господин полковник…“ И тъй, седи си сега тука, с това сърце като някаква малка сива каталясала жаба, което промърдва от време на време някъде из гърдите му.
— Полковник Фрийли — обади се телефонистка — Давам ви разговора. Град Мексико. Ериксън 3899.
Разнесе се далечният, но невероятно ясен глас.
— Bueno.
— Хорхе! — извика старецът.
— Сеньор Фрийли! Пак ли се обаждате? Но това струва пари.
— Да, струва! Знаеш какво да направиш.
— Si. Прозорецът, това ли?
— Прозорецът, ако може, Хорхе.
— Един момент — каза гласът.
И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше Да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец.
— Ах — облекчено въздъхна старецът.
Шумовете на град Мексико в едно горещо жълто пладне нахлуха през отворения прозорец в очакващата ги телефонна слушалка. Той виждаше Хорхе да стои, протегнал слушалката навън — навънка, в слънчевия ден.